Леко смутен, Джеръми вдигна ръка и докосна видимите белези на напредващата възраст.
— Да, това виждаш.
— Не се тревожи. Мисля, че е съвсем достолепно. Я ме виж мен. Посребрена като шест пенса. Чуй сега. Имам да ти разкажа толкова много, че не знам откъде да започна. Най-важното, знаеш ли, че Джудит си е дошла?
— Да, знам. Баща ми ми каза. И ми каза, че родителите й са починали, че Джес се е върнала.
— Горкичкото малко същество, преживяла е толкова зловещи неща, но е наистина много смела. Мразя да я наричам разумна, защото това е толкова притъпяваща дума, но никога не съм срещала някого с толкова много здрав разум. Освен всичко е и застрашително хубава. С божествена фигура. Но Джудит не е най-жизненоважното нещо, за което искам да говоря с теб. Джеръми, помниш ли Гас Калъндър? Той ни гостува онова последно лято.
— Да, разбира се. Любовта на Лъвдей. Човекът, който беше убит в Сингапур.
— Мили, не е бил убит. Оцелял е. Като пленник. Бирманските железници. Прекалено зловещо. Джудит го срещнала в Коломбо по пътя му към дома. Казала му, че Лъвдей се е омъжила, и разбира се, той е бил ужасно разстроен. И после, когато тя се върна, каза на Лъвдей, че Гас е жив, а Лъвдей каза на нас с Едгар.
На всичко това Джеръми можа да каже само:
— Мили Боже!
— Знам. Малко е объркано, нали? Във всеки случай се е върнал в Шотландия и почти изчезнал. Джудит му писала — чувствам, че беше разтревожена за него и се чувстваше малко отговорна — но той въобще не й отговори. И тогава вчера Рупърт, мъжът на Атина, бил в Лондон и го срещнал там. Скитал по улиците, приличал на съвсем изнемощял. Съвсем потискащо. Но той успял да го убеди да обядват заедно и Гас му разказал, че е претърпял съвършено ужасен нервен срив и е бил в нещо като психиатрия, а собствените му майка и баща са починали, докато е бил пленник, и цялото семейно богатство е изчезнало… Пълен списък с неволи. Рупърт страшно се разтревожил. Опитал да отведе Гас със себе си в Глостършир, но той не се съгласил.
— Къде живее?
— В някаква мизерна квартира в някакво ужасно място, където никой никога не ходи.
— И по-нататък?
— О, скъпи, това е много дълга история, но е много важна. Стана това, че Джудит заминава днес за Лондон да види дали не може с нещо да помогне. Може би да го доведе в Дауър Хауз.
— А Лъвдей?
— Тя ни каза, че не иска да вижда Гас. Мисля, че се чувства засрамена. Но се вижда… — Гласът й трепна. Тя погледна с надежда Джеръми. — Ти виждаш, нали, Джеръми, скъпи?
Той въздъхна.
— Да, мисля, че разбирам.
— Всичко е леко потискащо, защото вечерта беше планирана като мило чудесно завръщане вкъщи за теб, и Нетълбед беше оскубал фазани, и госпожа Нетълбед се канеше да направи сливов крем с каймак, и Едгар беше безкрайно щастлив и беше слязъл в избата да избере виното. Но когато Джудит ни звънна и каза, че заминава за Лондон, а Лъвдей също звънна и каза, че Уолтър няма да може да дойде, решихме да забравим за вечерта за момента. Толкова е разочароващо.
— Не се тревожи — храбро я увери Джеръми. — Беше много мило от твоя страна дори, че беше го намислила.
— Добре. Предполагам. Друг път. — Тя помълча малко, после погледна мъничкия си златен часовник. — Трябва да тръгвам. Обещах на Едгар да се обадя на търговеца на зърнени храни за храната на кокошките. Не дойде и горките създания гладуват. — Тя стана. — Обяд в един часа става ли?
— Отлично.
Тя стигна до вратата и вече с ръка на дръжката се обърна към него.
— Джеръми, ако Гас дойде с Джудит, нищо няма да казваме на Лъвдей. Поне засега. Докато видим накъде ще тръгнат нещата.
Джеръми разбра.
— Добре.
Тя поклати глава с много разстроен вид.
— Мразя конспирациите. А ти?
Но преди той да успее да отговори, тя излезе.
Тя го остави с незапочнато разопаковане и в главата му цареше някаква бъркотия, защото този нов, мирен живот явно беше отрупан с проблеми, с необходимостта да се вземат решения, и въпроси, които бяха се протакали прекалено дълго, да бъдат най-после изяснени.
Оставаха само няколко формалности, преди да напусне Кралските военноморски сили от запаса окончателно, с отлична атестация от главния военен хирург и малка благодарност от признателното отечество. Но се върна вкъщи и намери стария си баща в дълбоко униние. Управлението вече беше в ръцете на лейбъристите и се носеха слухове, че проектираната Национална здравна служба ще промени цялото лице на медицинското обслужване и ще отхвърли старата традиция на семейно здравеопазване. Джеръми чувстваше, че това никак няма да е лошо, но разбираше, че баща му беше прекалено възрастен, за да се занимава с разместването на пластовете, до което то щеше да доведе.