Той каза моментално, без никакво колебание.
— Не. Не мога. Благодаря, но не мога.
— Защо трябва да бъдеш в Лондон?
_ Тук не е по-лошо от всякъде другаде.
— За какво?
— За да бъда себе си. Да се приведа в ред. Да свикна да живея сам, да стоя на собствените си крака. Една психиатрична болница е обезсилващо преживяване. И по някое време трябва да започна да си търся работа. Тук имам познати. Стари училищни приятели, момчета от армията. Нещо като мрежа.
— Срещал ли си се вече с някои от тях?
— Не още.
Тя не вярваше напълно на всички тези приказки, но предположи, че той се опитва да я успокои и така да се отърве от нея.
— Толкова ли е важно? Да намериш работа?
— Да. Не е спешно, но е необходимо. Рупърт може би ти е разказал подробности за смъртта на баща ми. Когато е починал, капиталът му така или иначе се е стопил до мизерна струйка. Вече не мога да си позволя живота на рентиер.
— Като те познавам, не мога да си представя, че това би било проблем.
— Така е. Но то предизвиква известна необходимост от положителни действия.
— Но не незабавно. Трябва да си дадеш шанс. Бил си болен. Преживял си отвратителни неща. Сега е посред зима, невесело, а Коледа е зад ъгъла. Не можеш да стоиш сам на Коледа. Ела с мен. Сега. — Тя чу своя умоляващ глас. — Опаковай един сак, заключи вратата и ще заминем заедно за вкъщи.
— Съжалявам. Наистина съжалявам. Не мога да го направя.
— Заради Лъвдей ли? — едва посмя да попита тя.
Мислеше, че той ще започне да отрича, но не го направи. Кимна.
— Да.
— Няма да е необходимо да я виждаш…
— О, стига, Джудит, не ставай прекалено глупава. Как може да не стане? Невъзможно е да си представя как ще трябва да се срещнем…
— Не е необходимо да казваш нищо… на никого…
— И какво очакваш да правя? Да обикалям наоколо с фалшива брада и тъмни очила, да говоря гърлено като изселен средноевропеец?
— Можем да те кръстим господин Пеловски.
Не беше голяма шега и не му се видя смешна.
— Не искам да развалям всичко за нея.
„Няма да го развалиш. Уолтър Мъдж и Арабела Лъмб вече много компетентно са се погрижили за това.“ Тя бутна думите обратно, макар и да бяха на върха на езика й, което беше добре. Ако беше ги казала, никога нямаше да може да ги върне назад.
Вместо това каза:
— Лъвдей не е важна колкото теб, Гас. Човекът, за когото трябва да мислим, си ти. — Той не отговори на това. — Виж какво, ако не искаш да дойдеш в Розмълиън, нека те закарам в Глостършир и ще те оставя при Рупърт и Атина. Те много ще се радват да им гостуваш, знам това.
Лицето му остана безизразно, очите хлътнали и мрачни. Тя не можеше да измъкне нищичко от него. Беше на края на търпението си през цялото време и започна да се ядосва. На света няма нищо по-вбесяващо от заинатен, непоклатим мъж.
— О, Гас, защо трябва да си толкова затворен и упорит? Защо не искаш никой от нас да ти помогне?
— Не ми трябва помощ.
— Това е нелепо! Себично и ужасно. Не мислиш за никого, освен за себе си. Как мислиш, че се чувстваме всички ние, като знаем, че си сам, без семейство, без дом и… нищо. Нищо не можем да направим за теб, ако сам не искаш да си помогнеш. Знам, че си минал през ада, знам, че си бил болен, но трябва да си дадеш шанс. Не да седиш в тая отвратителна квартира, да се ровиш в нещастията си, да мислиш за Лъвдей…
— О, млъкни.
За един ужасен миг Джудит помисли, че ще избухне в сълзи. Тя стана от дивана, отиде до прозореца и се загледа в трафика на улицата, докато горещите бодли зад очите й се разнесоха и не разбра, че няма да заплаче в края на краищата.
Зад нея той каза:
— Извинявай.
Тя не отговори.
— Бих искал да дойда с теб. Част от мен много иска да дойде. Но се боя от себе си. От това, което може да стане. Или от пълен разпад отново.
— Нищо не може да е по-лошо от тази дупка — промърмори тя.
— Моля?
— Казах, че нищо не може да бъде по-лошо от това.
Настъпи тишина. След известно време тя го чу да казва:
— Виж какво, свършиха ми цигарите. Ще сляза за малко да си купя от будката. Стой тук. Не си отивай. След миг ще се върна. Тогава ще ти направя чаша чай и нещо друго.
Джудит не помръдна. Чу го да излиза, стъпките му тичаха по тъмното стълбище. Входната врата се отвори и затвори с трясък.
Замръзнала, уморена и обезкуражена, тя въздъхна дълго, на пресекулки. Какво да прави сега? Какво да каже? Тя се огледа наоколо в потискащата стая. Отиде до масата и взе вчерашния вестник, който изглежда предлагаше само развлечения. Зле сгънатите му страници бяха прикривали други предмети, които се показаха сега: очукано куфарче за книжа, което лежеше отворено, пълно със стари вестници, писма и сметки, картонена папка — скицник и подвързана с платно книга, може би албум, стегнат с дебел ластик. Заинтригувана, тя остави вестника и го дръпна към себе си. Видя мръсната корица, на петна и мазна, подвитите ъгли. Спомни си гласа на Гас, когато седяха заедно на терасата на хотел „Гал Фейс“, а той й разказваше за последните си дни в Сингапур. Как е продал часовника си за сингапурски долари и подкупил затворнически пазач да му донесе хартия, моливи и скицник.