Неговият скицник. „Нещо като отчет. Но не за употреба от хора.“
Тя знаеше, че не би трябвало да любопитства и не искаше да го прави. Но ръцете й сякаш притежаваха някакъв независим от волята й импулс. Тя разхлаби гумената връзка и отвори наслуки скицника. Скици с молив. Много подробни. Страница след страница. Дълга редица измършавели мъже, полуголи, с гърбове прегънати под тежестта на железопътни траверси, които си пробиваха път в колона по един в джунглата. Една оклюмана фигура, завързана за кол, оставена да се обезводни и да умре под безмилостното слънце. Японски надзирател с приклад на пушка, вдигнат над затворника като скелет, проснат по очи в калта. После друга страница. Екзекуция, кръв шурнала като две червени пръчки от прерязаната шия…
Повдигна й се, усети кисел вкус в устата.
Тя чу да се затваря входната врата и после стъпките на Гас. Затвори скицника и стоеше притиснала кориците му с дланите си, сякаш затваряше капака на кутия, пълна с живи, смъртоносни, гърчещи се ужаси.
— Достатъчно. — Тя произнесе това на глас. — Това е достатъчно.
Той беше на вратата.
— Каза ли нещо?
Джудит се обърна към него.
— Да, казах. И няма да те оставя тук, Гас. Не те моля да идваш с мен, казвам ти го. И ако не дойдеш, ще стоя тук и ще те тормозя, докато дойдеш.
Смаян от избухването й, очите му се отместиха от лицето й към масата и той видя албума, който лежеше там със стягащото ластиче до него. И каза много спокойно:
— Не трябваше да го отваряш.
— Е, добре, отворих го. И го погледнах. Не трябва да го разнасяш със себе си, сякаш това са единствените спомени, които си имал някога. Те винаги ще са тук. Никога няма да изчезнат. Но един ден ще избледнеят, ако им позволиш. И не можеш да направиш това сам. Трябва да споделяш. Не е добре да не дойдеш с мен. Всичко ще е напразно. Шофирах по целия този дълъг път, а колата на Биди не вдига повече от четиридесет и пет мили в час, и трябваше да пропусна партито на Даяна по случай завръщането на Джеръми Уелс, и сега трябва да карам назад по целия този път отново, а ти през това време ще стоиш тук като мумифицирано зомби…
— Джудит…
— Не искам повече да говоря за това. Но за последен път, моля те. Ако не си тръгна сега, никога няма да стигна вкъщи. Толкова дълго пътуване, и мръква още около четири…
Внезапно всичко й дойде в повече. Разочарованието, отказът му да я слуша, зловещото съдържание на скицника. Гласът й секна и усети, как лицето й се сбръчква. Накрая избухна в емоционални и изтощителни сълзи.
— О, Гас…
— Не плачи — каза той и приближи, обгърна я с ръце и я държа така, докато най-силният плач премина. — Наистина ли се отказа от парти с Даяна, Джеръми и всички тях… заради мен?
Като търсеше кърпичка, тя кимна.
— Няма значение. Може да стане и друг път. — Тя издуха носа си.
— Не мога да си представя да караш сама по целия път назад до Корнуол. И с четиридесет и пет мили в час.
Джудит избърса с пръсти сълзите от лицето си.
— Не можеш нищо да направиш срещу това.
— Мога, мога. — За пръв път той се усмихна. — Дай ми само пет минути.
Те тръгнаха на запад по пътя за Хамърсмит и Стейнс и излязоха на шосе АЗО. Джудит караше, защото мислеше, че Гас може би иска да поспи, пък и защото добре познаваше особеностите на старата кола на Биди. Гас седеше до нея и следваше пътя им на опърпана пътна карта, смучеше бонбони, защото каза, че е прекалено добре възпитан, за да пуши цигари в чужда кола. При Хартли Уинтни последното от предградията се плъзна зад тях. След това градовете, през които минаваха, бяха провинциални, с пазари, пъбове наречени „Червеният лъв“ или „Кралската глава“, и разкривени къщи от червени тухли, които ограждаха главните улици. Солсбъри, Крукерн, Чард и Хънитън. В Хънитън те спряха колата и докато Гас пълнеше резервоара с последната останала туба бензин, Джудит отиде да потърси нещо за ядене и се върна с две съмнителни пълнени хлебчета и две бутилки бира с джинджифил. Изядоха тези мижави провизии в колата.