— Пълнени хлебчета — каза доволно Гас и отхапа от своето. Подъвчи малко и после погледна Джудит втрещен. — Това няма вкус напълнено хлебче.
— А на какво?
Той отново отхапа, подъвка и отговори:
— На мишка и кал, обвити в хавлия.
— Не можеш да очакваш хлебчетата на госпожа Нетълбед. Не и след шест години война. Трябва ти най-хубава пържола за истинско пълнено хлебче, а повечето хора са забравили дори как изглежда една пържола. Във всеки случай това е Девън. Тук не ги наричат пълнени хлебчета, а тиди-огис.
— Откъде си изровила тази безполезна информация?
— Всеки, който е бил във флотата, знае, че се наричат тиди-огис.
— Добре, дявол да го вземе!
Те продължиха. Лондонските облаци бяха изчезнали и вечерта беше ясна и студена. Зимното слънце, кръгло и червено като портокал, лежеше ниско над хълмовете на Дартмут. Ексетър, Окхемптън, Лонстън. Вече е тъмно, на фарове са, и само пустош от двете страни на тесния път.
Корнуол.
Гас замълча. Доста дълго не обели нито дума, после каза:
— Имаш ли понякога фантазии, Джудит? — попита той.
— Какъв вид фантазии?
— О, знаеш какви. Когато си била малка, докато си растяла. Например галопираш през пустинята на седлото на хубав шейх. Или спасяваш живота на давещ се собственик на яхта и изведнъж откриваш, че е любимата ти филмова звезда.
— Не такива, не. Не от този вид. Но често си представях, че корнуелският влак „Ривиера“ е „Ориент експрес“ и пътувам за Истанбул с тайни документи, които трябва да предам, и разни зловещи шпиони са по следите ми. Смесица от Агата Кристи, страшно вълнуваща. А ти?
— Моите съвсем не бяха толкова авантюристични. Мисля, че не бях особено авантюристичен юноша. Но за мен те бяха много реални. Имаше три от тях. Съвсем отделни. Едната беше, че ще дойда в Корнуол, където никога не съм бил, и ще потъна в живота на художник-бохем. Ще живея в боядисан в бяло рибарски котедж с калдъръм на двора, ще си пусна дълга коса и ще нося шапка като Огъст Джон, и еспадрили, и френска работническа блуза. И ще пуша цигари „Житан“, ще имам студио и ще ходя отпуснато в някой прелестен пъб, където ще бъда толкова известен и уважаван, че хората ще се трупат край мен да ме почерпят.
— Това е доста безобидно. Но защо Корнуол, след като никога не си бил тук?
— Познавах го от много снимки, картини, произведения на изкуството. Статии в „Студио“. Училището в Нюлин. Училището в Порткерис. Цветът на морето и скалите, необикновеното качество на светлината.
— Като художник ти ще имаш успех. Сигурна съм.
— Може би. Но това беше малкото ми хоби. Така го наричаше баща ми. Така че основното стана Кембридж и инженерството. Съвсем друго направление. — Той замълча, като видимо обмисляше нещо. — Може би ние сме последното поколение, което никога няма да прави това, което му казват.
— Какви бяха другите ти две фантазии?
— Отново картини. Една на Лора Найт, която откъснах от едно списание, сложих я в рамка и я носех със себе си в училище, вкъщи, в университета. Момиче на скала. Облечено в стар пуловер и с чифт обувки за тенис. Кафяво като циганче, с плитка червеникавокафява коса, която пада над рамото й. Красиво.
— Още ли я имаш?
— Не. Поредната загуба от Сингапур.
— А третият ти дневен сън?
— Той не е така специфичен. По-трудно е да се разкаже. Беше да намеря място, къща в някакво място, на което да принадлежа. Да бъда в съгласие със себе си. Да бъда добре дошъл независимо от произход, богатство, репутация. Където да мога да изоставя предпазливостта си и да показвам собственото си лице.
— Никога не бих помислила, че това може да бъде проблем.
— Беше, докато не се запознах с Едуард Кеъри-Луис. След като го срещнах, всичко се промени. Дори името ми. Преди Едуард аз бях Ангъс. След него станах Гас. Отидохме през ваканцията във Франция заедно. След това ме покани в Нанчероу. И никога не бях ходил в Корнуол, но шофирах сам през целия път от Абърдийншър. И когато пресякох границата на графството, бях завладян от необикновеното чувство, че си идвам у дома. Че съм го виждал и по-рано. Всичко ми беше изцяло познато и много скъпо. И когато стигнах в Нанчероу, всичко се обедини, сякаш беше оркестрирано. Планирано. Очаквано. В Нанчероу намерих Лъвдей. И когато Едуард ме представи на баща си, полковникът каза: „Гас, мило мое момче, колко се радвам да те видя. Колко е прекрасно, че си тук“, или нещо подобно. И изведнъж фантазията ми стана реалност. Всичките ми мечти, съвсем за кратко, се осъществиха.
Джудит въздъхна.
— О, Гас. Не знам дали това е къщата или хората, които живеят в нея. Но ти не си единственият, който се чувства така, щом стане дума за Нанчероу. И не всичко е в миналото. Едуард си отиде, знам. И предполагам, че за теб и Лъвдей. Но все още има бъдеще. Какво ти пречи да станеш художник? Да живееш в този край, да си намериш студио, да работиш с таланта, който обичаш и може би трябва да развиеш. Вече нищо не може да те спре.