— Така е. Нищо. Освен собствената ми несъществуваща увереност. Липсата ми на воля. Страхът от провал.
— Това е временно. Бил си болен. „Сега“ не може да трае вечно. Ще бъдеш по-добре. По-силен. Нещата ще се променят.
— Може би. Ще видим. — Той се размърда на мястото си, намести схванатите си крака. — Трябва да си уморена, горката.
— Вече е близо.
Той смъкна стъклото на прозореца си и моментално ги връхлетя вълна студен, свеж въздух. Той обърна лицето си и пое огромна глътка от него.
— Знаеш ли какво? — каза той. — Долавям мириса на морето.
— Аз също.
Той затвори прозореца.
— Джудит!
— Какво има?
— Благодаря ти.
Като носеше пастелно синя чаша от фин порцелан, пълна със силен, димящ чай, Джудит почука на вратата на спалнята на Биди.
— Гас?
Тя отвори вратата за струя леденостуден въздух. Прозорците бяха широко отворени, пердетата се вееха от течението и вратата с тежестта си едва не се изтръгна от ръката й. Тя бързо я затвори зад себе си и пердетата малко се успокоиха.
— Ти сигурно си замръзнал.
— Не съм.
Той лежеше на кревата, подпрян на възглавниците, с ръце хванати зад главата. Горната част на пижамата му беше синя и нощната набола брада тъмнееше на челюстта му.
— Нося ти чаша чай. — Тя я остави на малката масичка до леглото му.
— Ти си светица. Колко е часът?
— Десет и половина. Имаш ли нещо против да затворя прозореца? Течението минава през цялата къща, а се опитваме да я държим топла.
— Извинявай. Трябваше да се сетя. Просто е толкова хубаво да усещам свеж въздух на лицето си. Болницата беше общо взето прегрята, пък и лондонският въздух винаги е малко тежък и застоял, да не говорим за шума и трафика.
— Знам за какво говориш.
Тя затвори стария прозорец и за малко постоя, загледана в деня навън. Небето беше воднисто и промито с облаци. Беше валяло и скоро щеше да завали пак. Локви блестяха по пътеките и от голите клони на дърветата капеше вода върху рошавата зимна трева на поляната. Вятърът виеше, блъскаше по къщата, дрънчеше по рамката на прозореца. Тя се обърна и се върна, за да се облегне на месинговата рамка на двойното легло на Биди.
— Как спа?
— Не много лошо. — Той се изправи до седнало положение с колене, вдигнати под завивката, и дълги пръсти, обвили топлата чаша. Кичур черна коса падаше на челото му. — Беше още тъмно, когато се събудих. Лежах и гледах как небето се изпълва със светлина. Трябваше ли да съм станал на разсъмване за закуска?
— Снощи ти казах, че не трябва. Обезпокоих те само защото трябва да отида до Пензанс да купя храна и исках да попитам дали не искаш нещо специално.
— Цигари?
— Добре.
— И някакъв сапун за бръснене.
— В туба или течен?
— Още ли се намира течен?
— Мога да опитам.
— Ще ми трябва и четка.
— Това ли е всичко?
— Май че да. Ще ти дам пари.
— Не се безпокой. Ще ти представя сметката, като се върна. Няма да се бавя. Ще се върна за обяд. Филис прави пай от заешко и гълъби. Ядеш ли такъв пай?
— След като съм ял тиди-оги, мога да ям всичко.
Тя се засмя.
— Стани, когато искаш. Вземи си вана, ако искаш. Сутрешният вестник е в гостната стая, ще запаля огъня там. — Тя отиде до вратата и я отвори. — Доскоро.
— Довиждане.
Когато тя се върна, кухнята беше изпълнена с приятната миризма на заешки пай, а Филис слагаше да се вари съд с брюкселско зеле. Джудит остави пълната си кошница на края на излъсканата маса и разтовари придобивките си.
— Успях да намеря малко прясна скумрия, може да вечеряме с нея. И кости с мозък за супа. И взех дажбите ни за захар и масло. Те май стават все по-малки всяка седмица.
— Господин Калъндър има ли купони?
— Трябва да го попитам. Не очаквам да има.
— Ще му трябват — предупреди Филис. — Такъв голям мъж сигурно ще яде два пъти повече от нас.
— Ще трябва да го тъпчем с картофи. Станал ли е?
— Да, на крак е. Дойде тук да поздрави, после излезе за малко в градината. Сега е в гостната и чете вестник. Казах му да поддържа огъня. Да слага по дърво, когато трябва.
— Според теб как изглежда?
— Слаб, та слаб. Горкият! Просто непоносимо е да мислиш за онова, което е преживял.