— Да — каза Джудит.
Последните бакалски покупки бяха извадени и в чантата останаха само нещата, които беше купила за Гас. Тя ги събра и отиде да го търси. Намери го спокоен, потънал във фотьойла на Биди да чете вестник. Когато тя се появи, той го остави настрана.
— Вече ме гризе съвестта, защото се показах толкова мързелив.
— Точно това се иска от теб. Искаш ли да пийнеш нещо? Мисля, че има бутилка бира.
— Не, благодаря.
— Ето ти нещата. — Тя седна на стола до огъня и му ги подаде едно по едно, като ги вадеше от дълго използван хартиен плик. — Лавандулов сапун „Ярдли“ в кутия от кедър, ни повече, ни по-малко. Получили ги за Коледа и продавачът ми го даде изпод тезгяха. И четка от язовец. И цигари. А това е подарък от мен.
— Джудит! Какво е това?
— Ами виж го сам.
Беше голям и доста тежък пакет, обвит в бяла хартия и завързан с канап. Той го сложи на коляното си и развърза канапа, разкъса хартията и видя дебел блок с плътна хартия за рисуване, кутия с моливи НВ, черна емайлирана кутия с бои, три хубави четки от самур.
Тя побърза да каже:
— Знам, че точно сега нямаш никакво желание да рисуваш, но съм сигурна, че то скоро ще се появи. Надявам се, че тези неща вършат работа. Всичко купих от магазина за художници. Хартията може би не е с качеството, което би искал, но тази им беше най-хубавата.
— Всичко е отлично, чудесен подарък. — Той се наведе напред и сложи ръка на рамото й. Привлече я към себе си и я целуна по бузата. — Ти си най-милият човек. Благодаря ти.
— Няма повече да командвам и да ти се бъркам. Обещавам.
— Мисля, че не бих имал чак толкова против, ако го правиш.
Те обядваха тримата в топлата кухня и след пая и сливите от консерва с каймак Джудит и Гас облякоха дъждобрани и излязоха навън във ветровития, дъждовен следобед. Вървяха не надолу към морето, а нагоре по хълма от Розмълиън по пътя към торфените равнини. После оставиха пътя и тръгнаха през обширната площ със зимна трева, кафява орлова папрат и туфи пирен, като тръгнаха по тесните кози пътечки, които водеха към грамадата камъни на върха на склона. И сенки на облаци ги прогонваха нагоре от морето. Над главите им летяха чайки и свирци и когато накрая се покатериха на скалата и застанаха напрегнали сили срещу вятъра, цялата област се простираше пред тях и те бяха заобиколени от хоризонта.
Върнаха се вкъщи по друг път, от което разходката им стана много дълга, вече беше четири и половина и стана тъмно, преди най-после да завият към портата на Дауър Хауз. Ана се беше върнала от училище, прилежно седеше на кухненската маса и се бореше с домашните си. Когато се появиха на вратата, обветрени и изтощени, тя остави молива си и вдигна поглед, заинтригувана да види най-после странния мъж, който беше им дошъл на гости и за когото майка й беше й разказвала толкова много.
Чайникът беше сложен от Филис, готов за чай.
— Ама че се забавихте. Сигурно не можете да стоите на краката си от умора.
— Много е странно да се ходи на разходка без Мораг. Ще трябва да си намерим куче. Здравей, Ана. Това е Гас Калъндър. Още не го познаваш, нали?
Гас, който размотаваше шалчето си, й се усмихна.
— Здравей, Ана.
Ана се изчерви от притеснение.
— Здравей.
— Какво правиш?
— Домашно. Събиране.
Той дръпна стол и седна до нея.
— Събиране на пари… То винаги е най-трудното.
Филис мажеше филийки шафранов хляб с маргарин. Тя каза, без да вдигне поглед.
— Обади се Джеръми Уелс от Нанчероу.
Джудит усети, че сърцето й неволно подскочи и веднага й стана досадно, че е била толкова глупава.
— Какво иска?
— Нищо особено. — Поредната филийка с маргарин. — Просто попита дали си се върнала. Казах, че си. Че сте излезли с господин Калъндър на разходка.
— Как е минало партито за завръщането вкъщи?
— Госпожа Кеъри-Луис го е отложила. Ти не си била там, Уолтър е имал някаква работа другаде.
Джудит очакваше Филис да каже нещо повече, но това не стана. Тя явно все още беше малко ядосана от цялата работа около Джеръми. За да я умиротвори, Джудит попита:
— Искал ли е да му се обадя?
— Не, каза да не те занимавам. Нямало значение. Нищо важно.
Единадесет часът, само час до полунощ, и той още не се е върнал.
Лъвдей, свита на края на дивана, седеше и гледаше големия часовник, който отброяваше бавните минути. Вятърът се беше надигнал, нахлуваше откъм морето, ревеше в прозорците на малката къща и караше вратите да дрънчат. От време на време от кучкарниците тя чуваше лая на кучетата на Уолтър, но не посмя да провери какво ги е смутило. Лисица може би. Или язовец, който се търкаля покрай кофите за боклук.