Беше излязъл в седем. Приключил с доенето, измит и преоблечен, и веднага хукна към колата, без дори да изяде овчарския пай, който беше приготвила за чая му. Той още беше тук, в долната фурна, вече може бе съвсем изстинал и изсъхнал. Нямаше значение. Тя го остави да излезе, като пазеше намусено мълчание, защото ако беше казала каквото и да е, беше възразила, протестирала, искала обяснения, знаеше, че ще последва избухване — поредната кавга между тях, последвана от оглушително затръшване на вратата, когато той излизаше. Сякаш не беше останало нищо, което можеха да си кажат, което да е поне отдалечено градивно, и единствено възможни бяха само жестоки и обидни думи, които си разменяха.
Безгрижната покана на майка й за вечерята в чест на завръщането на Джеръми Уелс в Нанчероу изпълни Лъвдей с нещо като паника, защото при сегашното му състояние Лъвдей не вярваше, че той ще може да нахлузи най-добрата си физиономия, а и да го направи, родителите й не можеха да не усетят лошите чувства и щяха да започнат да задават въпроси. Дори да съобщи на Уолтър за поканата изискваше известна смелост и затова беше почти облекчение, когато той каза, че има по-хубави неща да прави, отколкото да кисне по вечерни партита, пък и вече бил планирал друго за вечерта си.
— Ти харесваше Джеръми.
— Той е наред.
— Не искаш ли да го видиш отново?
— Скоро ще го видя. А ако той иска да се срещнем, може да дойде във фермата и да ме намери.
Тогава Лъвдей телефонира на майка си, с извинения от Уолтър, но научи, че малкото парти се отлага засега, защото и Джудит не можела да дойде.
— Какво прави тя? — попита Лъвдей.
— Заминала е за Лондон.
— За Лондон? Защо?
— Ами не знам. Пазаруване за Коледа? Във всички случаи, мила, в момента всичко се отлага. Ще го направим друга вечер. Как е Нат?
— Много добре.
— Целуни го от мен.
И така една тревога по-малко, но все още беше пълно с други.
След онзи следобед, когато беше идвала Джудит на чай, и Лъвдей беше й се изповядала, отношенията между нея и Уолтър се влошаваха с тревожна скорост и тя започна да мисли, че той не само не я обича вече, но и започва да я мрази. Не беше говорил мило с Нат от четири-пет дни и ако всички успяваха да седнат на масата заедно за хранене, Уолтър изтрайваше това в мълчание, като четеше вестник или прелистваше страниците на „Фармърс Уикли“. Отначало тя опитваше да задава въпроси за фермата и животните — почти единственото останало общо между тях, но той отговаряше едносрично и тя оставаше победена. Напоследък тя дори не се опитваше да пробие навъсената му и съвсем плашеща антипатия. Имаше ужасното усещане, че ако отиде по-далече, той може просто да стане и да я удари.
Единадесет и петнадесет. Неспокойна, Лъвдей реши да направи чаша какао. Стана от дивана и сложи тенджерката с мляко на печката, за да я стопли и после за компания включи радиото. Радио „Люксембург“ винаги предаваше хубава музика. Тя чу Бинг Кросби да пее „Дийп Пърпъл“, любимата мелодия на Атина през онова последно лято преди войната. Когато Гас беше дошъл в Нанчероу.
Започна да мисли за Гас. Повечето време не мислеше за него, защото споменът за това, което беше извършила, я изпълваше с такава болка, съжаление и отвращение към себе си, че беше сигурна, че всичко това вероятно беше точно същото, което той изпитваше към нея. Когато беше на деветнадесет, тя сега разбираше, се беше оказала невероятно слаба и в същото време детински твърдоглава в настояването си да стане непременно каквото е намислила. Отхвърляше допускането, че може би е сбъркала в непоклатимото си убеждение, че Гас е умрял в Сингапур. Напълно решена да остане завинаги в Нанчероу и никога да не се измъква от обичащите ръце на семейството си, сграбчи първата сламка, която се изпречи на пътя й, когато се давеше, и тази сламка се оказа Уолтър. С поглед назад тя вече знаеше, че Арабела Лъмб е само някакъв катализатор, който поставя нещата на мястото им. Ако не е Арабела, щеше да е нещо или някоя друга. Единственото хубаво нещо, което беше произлязло от цялата тази катастрофа, беше Нат.
Беше съвсем сигурна, че никога вече няма да види Гас. „Не искам той да идва тук“, беше казала на Джудит, но то беше не защото не искаше да го види, а просто защото толкова много се срамуваше от това, което му беше причинила. И ако тя мислеше всички тези гадни неща за себе си, какво би могъл да мисли той? Любов без силата на вярата, на доверието, не носи нещо хубаво на никого. Ако вече той я е изхвърлил от съзнанието си и се е насочил към съвсем други неща, тя не би могла да го упреква. Обвиняваше само себе си.