Но времето с него беше прекрасно.
Докато чакаше млякото да кипне, тя усети, че сълзи напълват очите й, но дали бяха за Гас или за самата нея, тя не знаеше.
От спалнята се чу Нат. Плачеше, викаше я. Тя отмести млякото и почака със слабата надежда, че може да се успокои и пак да заспи, но това, разбира се, не стана, той просто зарева по-силно, така че тя отиде, взе го от леглото му, увит в голямо одеяло, донесе го в кухнята и го сложи на дивана.
— И защо плачеш сега?
— Искам маамааа…
— Аз съм тук. Престани да плачеш.
Той запуши уста с палец и лежеше, загледан в нея изпод спускащите се клепки. Тя намери чаша и направи какао, после се върна при него и му поговори малко, като му даде глътки от топлата сладка течност, която той много обичаше. След малко заспа отново. Когато свърши какаото, остави чашата на дъската за съхнене, изключи радиото и легна до него с ръка под стегнатото му малко телце. Одеялото му ги зави и двамата. Меката му косичка опираше в устните й. Миришеше сладко и сапунено. След малко и тя затвори очи и двамата заспаха.
Тя се събуди в седем часа. Електрическата крушка беше горяла цяла нощ и тя видя часовника и разбра веднага, че Уолтър не е вкъщи и че изобщо не се е прибирал. Нат продължаваше спокойно да спи. Тя измъкна ръката си изпод него, внимателно седна и се изплъзна от дивана, като намести завивката около закръгленкото му телце.
Тя се протегна. След нощ на такова тясно и неудобно място краката я боляха, вратът й се беше схванал. Навън вятърът беше малко отслабнал, но все още беше доста бурен, а тук, горе на хълма, нямаше какво да ги защити от него. Ослуша се за кучетата, но лай от тях не се чу. Предположи, че Уолтър, като е приключил с нощните си похождения, се е върнал във фермата за сутрешното доене и ги е пуснал от кучкарниците по пътя към краварника. Тя се питаше, някак отдалечено, дали той страда от ужасен махмурлук или дори от угризения на съвестта. Вероятно нито от едното, нито от другото. Както и да е. Няма значение. Някога имаше, но след последната нощ благополучието на съпруга й вече не я засягаше.
Тя отиде до печката и отвори вратата на долната фурна, извади втвърдените останки на овчарския пай и ги остърга над кофата за боклук. След това разрови пепелта и разпали огъня. Печката, която тихо пламтеше, беше готова за деня. Това беше всичко, което се канеше да свърши.
В преддверието свали от куката дебелия си шлифер и го облече. Върза вълнена кърпа около главата си, пъхна мокрите си крака в гумените ботуши. Върна се в кухнята, взе Нат, омота го като бебе в дебелото му одеяло. Не се събуди. Угаси лампата и излезе от тъмната кухня, после навън в студения черен вятър на декемврийската сутрин. Нямаше нужда от фенерче, познаваше всяка стъпка по пътя, всеки камък и прелез наизуст. Вървеше по пешеходната пътека, която минаваше през нивите и в основата на хълма се вля в алеята, която водеше към Нанчероу. С Нат на ръце, Лъвдей се отправи по дългия път за дома.
В седем часа сутринта Нетълбед винаги беше първият, слязъл долу. В отминалите дни дори в този ранен час негова практика беше да се облича в съответствие с официалността и важността на поста си. Но годините на война, през които той бе поел и функциите на градинар за зеленчуци успоредно с тази на иконом, сложиха край на това величие и за себе си той беше измислил някакъв компромис. Раирана фланелена риза, подвижна бяла яка, черна вратовръзка и морско син пуловер с V-образно деколте. Над всичко това, ако беше зает с цапаща работа като готвене или скубане на фазани, или лъскане на месинга, той си връзваше месарска престилка на сини и бели райета, за която госпожа Нетълбед беше решила, че е приемлива, практична и не намалява достойнството му по никакъв начин.
Сутрешните процедури следваха неизменна рутина. Отключване и отваряне на външната главна врата. Дръпване на пердетата в трапезарията и гостната, открехване на прозорците, за да влезе чист въздух и излезе миризмата на цигарения дим. После право в кухнята. Чайник на печката за ранния чай на полковника. Отключване на вратата на миялната, която водеше към задния двор. След това отиване до задния коридор към стаята с пушките, където Тайгър още спеше. (През годините Пико се беше настанил в спалнята на госпожа Кеъри-Луис и спеше там с нея. Той имаше подарена му кошница в ъгъла на стаята, но всички знаеха, че предпочита да спи на леглото в краката й).
Тайгър сутрин беше схванат и Нетълбед съчувстваше на старото куче, защото и той страдаше от ревматизъм на своите вече шестдесет и пет години, като беше на крака по цял ден. Когато почваше да духа източният вятър, подутите му колена го измъчваха здравата.