— Хайде, момчето ми — ласкаво го будеше той, и Тайгър се надигаше на четирите си лапи и тромаво излизаше навън в черния мрак и гадния вятър. Нетълбед излизаше с него, защото иначе не можеше да е сигурен, че Тайгър ще си свърши работата.
Тази сутрин това трая ужасно дълго и Нетълбед измръзна до кости, докато най-после се върне вътре. Беше тъжно да гледа как старее доброто куче. Нетълбед никога не беше имал много време за кучета, тъй като не беше роден и отгледан като джентълмен, който да има време за разходки с тях, но беше привързан към Тайгър. Кучето беше виждало полковника през всичките години на война и безкрайна мъка. Не беше минал и ден, без Нетълбед да мисли за Едуард.
С Тайгър, който се тътреше и хриптеше по петите му, той се върна в кухнята. Тук кучето се настани на одеялото си до печката. Чайникът кипеше. Нетълбед стопли малката бяла каничка. Часовникът показваше седем и половина. Той посегна към кутийката с чая и в това време задната врата на миялната се отвори рязко, като при това нахлу порив на вятъра, който прелетя по плочките на пода. Стреснат, той извика:
— Кой е там? — и отиде да види.
— Ами аз съм, Нетълбед.
Лъвдей ритна вратата зад себе си, защото ръцете й бяха заети с безформен пакет в одеяло, който би могъл да бъде само малкия Нат. Тя не приличаше, помисли си Нетълбед, на нищо по тази земя — с кални обувки, омотана с шалове, абсолютно като бежанка.
— Лъвдей! Какво правиш тук в този безбожен час?
— Просто идвам от Лиджи.
Той беше ужасен.
— С Нат на ръце?
— Да. По целия път. Капнала съм. Нямах представа, че е толкова тежък. — Тя мина през миялната и влезе в кухнята, и остави внимателно Нат на огромната изчистена до блясък маса, като му направи възглавничка от ъгъла на одеялото и настани сина си колкото беше възможно по-удобно.
Нат не помръдна. Лъвдей предпазливо се изправи, с ръце на кръста.
— А! — От нея се изтръгна въздишка на огромно облекчение.
Изумлението на Нетълбед премина във възмущение.
— Не е трябвало да носиш Нат по целия този дълъг път. Ще си причиниш някакво увреждане и това е факт.
— Нищо ми няма. Но е много студено навън. — Тя отиде до печката и протегна ръце да ги стопли за малко, после се наведе да поговори с Тайгър.
— Здравей, миличък.
Тайгър размаха опашка. Те винаги много се бяха обичали.
Нетълбед, с натежало сърце, гледаше малката сцена. Той се страхуваше и предполагаше най-лошото. От известно време знаеше, че има неприятности в Лиджи. Той имаше навика два пъти седмично, не по-често, да ходи в една кръчма в Розмълиън, за да си кажат по две приказки с един-двама стари приятели, да поиграят на дартс, да пийнат по бира. Беше забелязал Уолтър с онази жена, наричаха я Арабела Лъмб, и Нетълбед усети приближаването на лоши новини. Беше ги виждал заедно неведнъж, скрити заедно на една маса в ъгъла, и беше очевидно за всеки човек с две очи на главата, че не са се срещнали случайно.
Уолтър Мъдж играеше двойна игра. Някога Нетълбед много харесваше младия Уолтър, но това беше, преди той да се ожени за Лъвдей, когато си беше на мястото (конюшните) и доставяше мляко и сметана през задната врата. Когато беше обявено, че те с Лъвдей ще станат съпрузи, Нетълбед и госпожа Нетълбед никак не одобряваха това, но от уважение към желанията на работодателите си си мълчаха. Единственото, което Нетълбед можа да направи, беше да облече Уолтър с приличен костюм за сватбата, така че да не засрами семейството пред губернатора и техните високопоставени приятели.
Но едва напоследък той беше започнал да мисли, че е било по-добре да удуши Уолтър Мъдж с вратовръзка, да го удави в морето и да си поеме последствията.
Тайгър отново задряма. Лъвдей се изправи, като опря гръб в печката.
— Къде е госпожа Нетълбед?
— Горе в квартирата. Има свободна сутрин. Разширените й вени и правят ужасни номера. Цяла мъченица е с тях.
— О, горката. Може би ще трябва да я оперират. Съжалявам.
— Тази сутрин аз правя закуската. Искаш чаша чай, нали?
— Може би. След малко. Не се тревожи. Аз мога да си направя и сама. — Тя развърза вълнения шал от главата си и го натъпка в джоба на палтото си. Нетълбед видя тъмните кръгове от умора под очите й и въпреки дългото ходене от Лиджи страните й бяха съвсем бледи.
— Всичко наред ли е, Лъвдей? — попита той.
— Не, Нетълбед. Не е наред. Всичко е криво и косо.
— Уолтър ли?
— Той не се прибра вкъщи тази нощ. — Прехапала устна, тя срещна тъжния му и загрижен поглед. — Знаеш за нея, нали? Арабела Лъмб. Бях почти сигурна, че знаеш.