— Да. — Той въздъхна. — Предполагах.
— Мисля, че всичко свърши. С мен и Уолтър, имам предвид. Знам, че свърши. От самото начало, предполагам, това беше огромна, ужасна грешка.
— Вкъщи ли си идваш?
— Да. И няма да се върна там.
— А какво ще стане с малки Нат? Той е син на Уолтър.
— Не знам за Нат. Всъщност за нищо не знам. Нямах време да помисля за всичко. — Тя се намръщи. — Трябва да изясня всичко в главата си, преди да се изправя пред всички. Татко, мама и Мери. Мисля, че това, което наистина бих искала, е да остана сама за известно време. Да повървя. Да си проясня мислите.
— Не си ли отишла вече твърде далече?
— Няма да взема Нат. — Тя погледна неподвижното дете, все още дълбоко спящо върху импровизираното си легло. — Ако те видят Нат, ще знаят, че съм си дошла. Не искам да разберат това точно сега… Не и преди да съм стигнала до всички отговори на всички въпроси.
Като слушаше равния й глас, като я гледаше, Нетълбед си помисли, че това е една Лъвдей, която никога преди не е познавал. Никакви сълзи, никакви избухвания, никакви преструвки. Просто стоическо приемане на едно отвратително положение и нито дума на негодувание или упрек. Може би, помисли си той, тя най-после е пораснала и се изпълни с ново уважение и възхищение към нея.
— Мога да занеса малкия Нат в нашата квартира. Госпожа Нетълбед ще го държи под око засега. Така никой няма да разбере, че е тук, докато ти не поискаш, докато не се върнеш.
— Но какво ще стане с вените й?
— Тя само ще го държи под око. Няма да го вдига.
— О, Нетълбед, толкова си добър. И няма да казваш на никого, нали? Искам аз да кажа всичко.
— Закуска в осем и половина. Ще си мълча, докато се върнеш.
— Благодаря ти.
Тя се приближи до него, обгърна талията му с ръце и леко го прегърна, като притисна буза до вълната на пуловера му. Той не помнеше тя някога да е правила нещо подобно и за момент беше силно изненадан и не знаеше какво да прави с ръцете си. Но преди да отвърне на прегръдката й тя се беше отдалечила, наведе се над масата, взе в ръце спящия Нат и му го подаде. Детето сякаш тежеше цял тон и ревматичните колена на Нетълбед леко се огънаха под тежестта. Но той го пренесе през кухнята и нагоре по тесните задни стълби, които водеха до частните квартири над гаража. Когато се върна, след като остави Нат на изумената си жена, Лъвдей беше излязла и взела Тайгър със себе си.
Събуждането приличаше на изплуване от дълбок, тъмен басейн с вода. Черно отначало, постепенно просветляващо до синьо като индиго, после лазурно, и накрая излизаш на повърхността под заслепяващата светлина. Той отвори очи и с учудване разбра, че все още е тъмно. Небето зад прозореца беше нощно, осеяно със звезди. От долу, от дълбочината на коридора, той чу приятния звън на останалия от дядовците часовник, който меко удари седем. Не помнеше откога не беше спал толкова дълго, толкова здраво, толкова тотално необезпокояван. Никакви сънища, никакви кошмари, никакво будене в малките часове, готов да изкрещи. Чаршафите бяха гладки, а не смачкани — сигурен знак, че почти не е помръдвал и цялата дължина на тялото му лежеше неподвижна, отпусната и спокойна.
Спомни си вчерашния ден, като се опитваше да проумее причината на това непривично блажено състояние и си спомни един ден на подредено спокойствие, много движение и огромно количество чист въздух. Вечерта, след като беше настъпила тъмнината, с Джудит играха на пикет и слушаха концерт на Брамс по радиото. Когато стана време за лягане, Филис му приготви чаша топло мляко с мед, гарнирано с лъжица уиски. Може би тази вълшебна глътка беше го съборила, но знаеше, че по-вероятно това беше необикновеното, извън времето лечебно свойство на старата къща на Лавиния Боскауен. Светилище. Не можеше да намери никаква друга дума.
Така отпочинал, усети, че прасците му са пълни с непозната, отдавна забравена енергия. Не можеше да лежи повече. Стана, отиде до отворения прозорец и се наведе навън, с лакти на перваза, и вдъхна студения въздух и мириса на море. Слушаше фученето на вятъра в клоните на монтерейските борове в подножието на градината. Към осем часа ще изгрее слънцето. Беше обхванат от старите си мечти за вода, дълбока, студена и прозрачна, за вълни, които с пяна се разбиват на брега, за звука, който пораждат, като се хвърлят върху скалите.
Помиеш си за новия ден пред него. Слънцето, което изпълзява иззад хоризонта, първите лъчи на зората, обагрящи в розово здрача на небето и тази светлина отразена в оловносивото, подвижно море. И отново беше завладян от старото желание да закове всичко това, да го преведе на собствения си език. Да грабне, с молив и щрихи на четката и цветни петна, слоевете избледняващ мрак и призмите светлина. И беше толкова благодарен за това възраждане на собствения му творчески инстинкт, че едва не затрепери от нещо като екстаз.