Всичко беше много изненадващо. Като продължаваше да разглежда, Джудит видя над камината абстрактно платно, закачено без рамка. Зърнеста и блестяща, рисунката сякаш беше надраскана с шпатула. От двете страни на камината имаше ниши с шкафове със стъклени врати, съдържаха колекция от зелени и бристолеко-сини чаши със столчета. Имаше и други рафтове, натоварени с книги — някои в кожена подвързия, други в прелестни нови лъскави обвивки — романи и биографии, които много ти се иска да прочетеш. Зад прозореца лежеше градината, дълга тясна поляна, оградена с ивици безпорядъчно растящи астри и далии с цялата цветова диехармония на руския балет.
Когато Хестър се върна, Джудит стоеше до прозореца и прелистваше книга с цветни репродукции на Ван Гог.
Тя вдигна очи, после затвори книгата и я остава на мястото й на масата при другите.
— Никога не съм сигурна харесвам ли Ван Гог или не.
— Той е малко като загадка, нали? — Хестър остави подноса с кафето на червено лакирана табуретка. — Но харесвам бурните му небеса, жълтата царевица и тебеширеното му синьо.
— Стаята е много хубава. Не каквато очаквах.
Хестър, която се настаняваше върху широк стол, се разсмя.
— Какво си очаквала? Покривчици за облегалките на столовете и порцелан от времето на принц Албърт?
— Не точно тях, но не и това. Така ли си купила къщата?
— Не. Тя беше същата като всички останали. Аз махнах стената. Направих баня.
— Трябва да си действала страшно бързо. Не си тук отдавна.
— Но притежавах къщата от пет години. Обикновено идвах тук през уикендите, когато още работех в Лондон. Тогава нямах време да се запознавам с хората, защото винаги бях заета с търсене на строители и бояджии и прочее. Чак когато истински се пенсионирах, можах да се установя тук и да си търся приятели. Искаш ли мляко и захар?
— Само мляко, благодаря. — Тя взе линийката и чашата от Хестър и отиде да седне на ръба на дивана. — Имаш толкова много омагьосващи неща. И книги. Всичко.
— Винаги съм била колекционерка. Китайските лъвове ми бяха оставени от чичо ми. Картината купих в Париж. Стъклото съм събирала с години. А скулптурата е от Барбара Хепуърт. Не е ли смайваща? Също като някакъв чудесен струнен инструмент.
— И книгите ти…
— Толкова много книги. Прекалено много. Моля те, по всяко време мога да ти давам от тях. При положение, разбира се, че ще ги връщаш.
— Мога да взема тази. И ще я върна.
— Ти явно си заклет читател. Момиче точно по сърцето ми. Какво друго ти харесва освен картината и книгите?
— Музиката. Чичо Боб ме въведе в музиката. След това си купих грамофон и вече имам доста голяма колекция от плочи. Обичам я. Избираш според настроението си.
— Ходиш ли на концерти?
— В Западен Пенуит няма много концерти, а много рядко ходя в Лондон.
— Откакто дойдох тук, точно това ми липсва. И театърът. Но всъщност нищо друго. Много съм доволна.
— Толкова е любезно да предложиш да идвам и да уча стенография и машинопис…
— Съвсем не е любезно. То ще поддържа мозъка ми в работен режим и ще е разнообразие от кръстословиците. Всичко съм подготвила в трапезарията. За машинопис трябва да имаш хубава, здрава маса. И мисля, че три часа дневно ще са достатъчни, как ти се струва? Да кажем от девет до дванадесет? И ще пропускаме уикендите.
— Както кажеш.
Хестър допи кафето си и остави чашата. Изправи се.
— Е, хайде, да започваме тогава — каза тя.
Към средата на октомври, след шест седмици във война, не се беше случило нищо особено. Никакво нахлуване, никакви бомбардировки, нито битки във Франция. Но ужасът от разрушението в Полша държеше всички залепени за радиоапаратите си и ги караше да не пропускат никакви страховити описания, които се появяваха във вестниците. Наред с ужасните страдания и кланета, вилнеещи в Източна Европа, малките неудобства и лишения във всекидневния живот изглеждаха почти добре дошли, като втвърдяваха волята и придаваха смисъл на целенасоченост на най-баналните саможертви.
В Апър Бикли една от тях беше това, че госпожа Лапфорд напусна, за да работи в столовата на местната фабрика.
Биди през целия си живот не беше сварила дори едно яйце. Но Джудит беше прекарала доста време по кухните, като гледаше как Филис прави пудинги с грис и приказни кейкове, беше мачкала картофи за госпожа Уорън и беше помагала да се сервират огромните чайове, които са толкова неизменна част от ежедневния живот в Порткерис. В Нанчероу госпожа Нетълбед винаги се радваше на малко помощ при варенето на конфитюр и мармалад и беше признателна, ако някой й предложеше да разбие яйцата и захарта за пухкав пандишпан, докато придобият цвят на каймак. Но това беше границата на опита на Джудит. Обаче когато ножът опре до кокала, избор няма. Тя намери стара готварска книга „Добро домакинство“, завърза си престилка и се зае с готвенето. В началото имаше доста прегорели ребра и недоварени пилета, но не след дълго тя започна да улавя същността и дори измисли кейк, който не беше лош на вкус, въпреки че всичките му стафиди и череши бяха изпопадали на дъното сякаш бяха от олово.