Тайгър дойде до Гас и той се наведе да погали главата му, видя сивата му муцуна и тежестта на изминалите години.
— Здравей, Тайгър. Здравей, старо момче.
И после се изправи, и погледна, и тя стоеше там с ръце в джобовете, с гръб към морето. Вълненият шал се беше смъкнал от главата й и той видя тъмните къдрици, огрени отзад от слънцето като ореол.
Лъвдей. Нищо не се беше променило. Нищо. Той почувства буцата да се надига в гърлото му просто защото я беше намерил отново, и тя още беше тук. И всичко беше сякаш тя е знаела, че той ще дойде, и го е чакала.
Той я чу да казва името му.
— Гас! — И вятърът го подхвана и го понесе навътре по земята, над обветрените поля. — О, Гас! — И тя хукна нагоре по склона към него и той отиде да я посрещне.
Неделна сутрин бе и Джеръми Уелс спа до късно. Беше може би, защото беше си легнал чак в малките часове, като беше изпил три чаши кафе след вечеря и се беше насладил на чаша превъзходно бренди с полковника. И после беше лежал с широко отворени очи, мислите му препускаха и слушаше все по-силния вятър и потракването на кепенците. Час по час палеше лампата, за да види колко е часът. Накрая беше я оставил да свети и започна да чете час-два, но всичко това не беше съвсем както трябва.
А сега беше проспал. Не много, но закуската в осем и половина в Нанчероу е закон и той слезе долу чак в девет без петнадесет. В трапезарията намери Даяна, полковника и Мери Милиуей, вече на препечен хляб с портокалов конфитюр и втора чаша чай или кафе.
Той се извини.
— Съжалявам. Не можах да се събудя.
— О, мили, няма никакво значение. Тази сутрин Нетълбед е приготвил закуската, така че тя е само варени яйца. Мисля, че сме си изяли цялата дажба бекон. — Тя отваряше пощата си, около нея имаше недочетени писма и разкъсани пликове.
— Какво е станало с госпожа Нетълбед?
— Има свободна сутрин. Има ужасни разширени вени, горката. Може би ще можеш да ги погледнеш. Опитваме се да я убедим да се погрижим за тях, но тя изпитва ужас от операция. Казва, че не иска Ножа. Трябва да кажа, че я разбирам. Господи, тук има покана за алкохолно парти. Във Фалмът. Защо хората смятат, че някой ще използва цялата си дажба бензин заради някаква мизерна чаша шери?
Въпросът не изискваше отговор. Полковникът беше погълнат от своя „Таймс“. Като минаваше покрай него на път към бюфета, Джеръми сложи ръка на рамото му.
— Добро утро, сър.
— О, Джеръми. Здравей. Добро утро. Добре ли спа?
— Не особено. Комбинация от черно кафе и ревящ вятър.
Мери дойде при него до бюфета.
— Малко поутихна, но все още духа. — Тя махна капачето на кафеника и го обхвана с ръце. — Струва ми се поизстинало. Ще отида да ти направя ново.
— Няма нужда, Мери. Мога да пия чай.
— Но ти винаги си бил кафеджия, нали те познавам. Ще стане за миг. — И тя излезе от стаята.
Джеръми взе вареното си яйце от кошницата с мека подложка на дъното с форма на кокошка, наля си чаша силен чай, защото винаги по-късно можеше да мине и на кафе, и отиде да седне на масата. Полковникът, без да каже дума, му подаде акуратно сгънат „Уестърн Морнинг Нюз“. Даяна беше потънала в пощата си. В Нанчероу никога не се поощряваха разговорите на закуска. Джеръми взе лъжичката си и ловко счупи горната част на черупката на вареното яйце.
В девет без двадесет Нетълбед започна да нервничи, защото Лъвдей още не се беше върнала. Не че си представяше някаква злополука, нито нещо катастрофално като падане от скала и счупване на глезен. Лъвдей познаваше скалите като пръстите на ръката си и беше с много сигурни крака, като козичка. Но отговорността му за нея го глождеше. Вече съжаляваше за тайното си споразумение с нея и просто искаше тя да се върне сега, преди да бъде принуден да каже на полковника не само че Лъвдей е напуснала съпруга си, но освен това е и изчезнала. Замислен и разсеян, той се щураше по много нехарактерен начин из кухнята, отиваше до прозореца, пийваше глътка чай, носеше по една-единствена чинийка в миялната, попиваше капка разлято мляко, пак се връщаше до прозореца.