Ни следа от злочестото момиче. Загрижеността му вече се смесваше с раздразнение. Когато се върне, ще й се поскара, също както майка би шляпнала детето си, което едва не е прегазила кола.
В девет без десет, когато му писна да се мотае наоколо и да гледа часовника, той излезе през вратата на миялната, тръгна през двора и отиде на задната автомобилна алея. Застана там на вятъра и започна да я търси с поглед по цялата градина и към морето. Но на пътеката откъм гората нямаше никого. От изгодната си позиция обаче той виждаше големия гараж, където се съхраняваха всички коли на семейството и едната му врата беше отворена. Той отиде да провери и видя, че малкият рибарски пикап беше изчезнал. Изводите от това бяха сериозно заплашителни. Ако, разбира се, не ставаше дума за крадец, който през нощта е дошъл и го е откарал. Но крадец едва ли би взел пикапа при наличието на бентлито на госпожа Кеъри-Луис, което стоеше до него и просто молеше да го отмъкнат.
Вече доста разтревожен, той се върна в къщата, но този път влезе през вратата на оръжейната. И там намери Тайгър, уморен и дълбоко заспал в кошчето си.
— Къде отиде тя? — попита той, но Тайгър само примигна и отново заспа.
И тогава се случи нещо трето, което беше капакът на всичко. Когато Нетълбед се върна в кухнята, чу от горния етаж, от собственото си жилище, неистовия бесен рев на Натаниъл Мъдж.
Време е, си каза той.
В този момент Мери Милиуей се появи на вратата от коридора, като носеше кафеника за трапезарията.
— Тъкмо отивам да… — започна тя и замълча. — Каква е тая врява?
Нетълбед се почувства като ученик, заловен да краде ябълки.
— Това е Нат Мъдж. Той е горе в жилището с госпожа Нетълбед.
— Какво прави там?
— Лъвдей го остави. В седем и половина сутринта.
— Оставила го е? Къде е отишла тогава?
— Не знам — призна Нетълбед отчаяно. — Излезе да се разходи. Трябвало да проясни главата си, да обмисли много неща. Каза, че ще се върне за закуска. И не се върна.
— Да обмисли много неща? Какво значи това?
— Знаеш. За нея и Уолтър.
— О, Боже — каза Мери, което беше индикация за отчаянието й, защото през всичките години, в които бяха работили заедно, Нетълбед едва ли някога беше я чул да споменава Господ напразно.
— Тя взе Тайгър, но той се е върнал тук в оръжейната — продължи Нетълбед с тона на човек, решил да си признае всичко. — И малкият пикап не е в гаража.
— Мислиш, че е избягала?
— Не знам.
Писъците на Нат вече бяха достигнали кресчендо. Мери остави кафеника.
— По-добре да отида да видя това дете. Горката госпожа Нетълбед, направо ще полудее. — И тя тръгна през кухнята нагоре по тесните стълби. — Я да видим кой вдига тая врява тук, иска да знае Мери?
Поне единият от проблемите беше разрешен. Нетълбед, останал сам, развърза престилката си на иконом и я преметна на облегалката на един стол. Приглади оскъдната си коса с ръка и тръгна, изправен и изпълнен с достойнство, да намери полковника и да си излее душата.
Той влезе в трапезарията и затвори вратата след себе си. Никой не му обърна внимание. Той се прокашля.
Полковникът вдигна глава от вестника.
— Какво има, Нетълбед?
— Може ли две думи, сър?
— Разбира се.
Сега и госпожа Кеъри-Луис, и младият доктор наостриха уши.
— Ами… Много е деликатно, сър.
Госпожа Кеъри-Луис се намеси.
— Деликатно, Нетълбед? Колко деликатно?
— Семейно, мадам.
— Добре, ние всички тук сме семейство, Нетълбед. Освен ако не е нещо, което ти специално не искаш Джеръми и аз да чуем.
— Не е, мадам.
— Добре, разкажи ни всичко.
— Става дума за Лъвдей, мадам.
— Какво за Лъвдей?
Тонът на полковника беше остър. Той познаваше кризата веднага щом я зърне.
— Тя дойде в кухнята ми тази сутрин, сър, в седем и половина. С малкия Нат. Дошла пеша от Лиджи. Изглежда… — Той се прокашля и започна отново. — Като че ли е имало някакви неприятности между младата двойка. Между Уолтър и нея.
Дълго мълчание. И тогава госпожа Кеъри-Луис каза:
— Оставила ли го е? — И гласът й вече не беше шеговит.
— Така изглежда, мадам.
— Но какво е станало?
— Смятам, мадам, че очите на Уолтър е хванала друга личност. Млада жена. Среща се с нея в пъб в Розмълиън. Снощи въобще не се е прибрал вкъщи.
Тримата се вторачиха в него онемели, явно тотално слисани. „И през ума им не е минавало“, каза си Нетълбед, което никак не го улесняваше.
Проговори полковникът.
— Къде е тя сега?
— Там е работата, сър. Тя излезе да се разходи, да постои сама. Каза, че ще се върне в осем и половина, за закуската.