— А сега е почти девет.
— Да, сър. И тя не се върна, сър. Но тя взе Тайгър със себе си, а той си е вкъщи, в оръжейната. А малкият ван е изчезнал от гаража.
— О! — Госпожа Кеъри-Луис звучеше безнадеждно, и нищо чудно. — Не казвай, че е избягала.
— Упреквам себе си, мадам. Оставих я да си тръгне и после не чух да се връща. Занимавах се със закуската. И заради този вятър, който блъска наоколо, мадам, предполагам, че не съм чул мотора на малката кола.
— О, Нетълбед, за нищо от това не може да си виновен. Тя е много непокорна и лоша, за да си отиде така. — Тя помисли върху това. — Но къде, по дяволите, може да отиде? И къде е Нат?
— Госпожа Нетълбед го гледаше горе в нашето жилище. Беше заспал, но вече се е събудил. Мери е при него.
— О, горкия, милия, безценния. — Госпожа Кеъри-Луис изостави писмата си, бутна стола си назад и стана. — Трябва да отида и да видя момченцето… — Когато мина покрай полковника, спря да го прегърне и целуне темето му. — Не се впрягай заради това. Тя ще е наред. Ще я намерим… — И излезе от стаята.
Полковникът погледна Нетълбед, който срещна погледа му.
— Според теб това дребна интрижка ли е, Нетълбед?
— Не съвсем, сър. Виждал съм Уолтър и тази млада жена неведнъж заедно в пъба на Розмълиън.
— Коя е тя?
— Името й е Арабела Лъмб, сър. Никак не е приятна. Не по-добра, отколкото би следвало да бъде.
— Никога нищо не си ни казвал.
— Не съм, сър. Не е моя работа. И се надявах, че ще затихне.
— Да. — Полковникът въздъхна. — Разбирам.
Отново мълчание и тогава заговори Джеръми Уелс.
— Сигурен ли си, че тя не е още долу на скалите?
— Възможно най-сигурен, сър.
— Мислите ли, че трябва да отида и да погледна?
Полковникът обмисли това предложение.
— Може би не е зле. Поне за успокоение на съвестта ни. Но смятам, че прогнозата на Нетълбед вероятно е правилна. И Тайгър никога не би се върнал сам вкъщи без нея.
Джеръми стана.
— Все пак ще отида. Ще огледам наоколо.
— Ще бъде много хубаво от твоя страна. Благодаря ти. — Полковникът също стана на крака, сгъна вестника си и го остави на масата до чинията си. — И мисля, че преди да направим или кажем нещо друго, аз трябва да отида до Лиджи и да разбера какво по дяволите става.
В рамките на половин час Джеръми изтича с бързи крачки надолу до скалите, бързо огледа всичко и после на бегом се изкачи на хъша. Добре, че беше във форма.
Намери всички в кухнята — Даяна, Мери, Нетълбед и малкия Нат, все още в пижама и най-после умиротворен с храна — сериозна закуска, която той вече довършваше, седнал на единия край на кухненската маса. Мери беше до него, а другите — разположени наоколо в различни пози просто за компания, както правят хората във време на несигурност и тревога. Преди да отвори вратата, той чу бръмченето и мърморенето на гласовете им и над всички високия глас на Нат, който изискваше внимание. Но щом той влезе в стаята, всички млъкнаха и впериха очи в него.
— Няма и следа от нея. Минах по целия бряг чак до отсрещния нос. Лъвдей я няма там.
— И не мислех, че ще е там — каза Нетълбед, но Даяна благодари на Джеръми, закъдето е проверил. Госпожа Нетълбед, чиито дебели крака бяха обвити с еластични чорапи, държеше под ръка на печката чайника, готов да се направи чай.
— Искаш ли чай, доктор Уелс?
— Благодаря, не искам.
— Мислиш ли… — започна Даяна, но замълча и погледна Нат, като пъхаше коричка сухар в устата му. — Джеръми, опитваме се да не кажем прекалено много пред знаеш кого.
— Малките стомни имат големи дръжки — каза Мери.
— Може би като свърши закуската си трябва да го заведеш в детската, Мери. И му намери нещо да облече вместо тая пижама. — Тя погледна без надежда Джеръми. — Чудя се какво става? Искам час по-скоро Едгар да се върне и да ни разкаже.
Което той и направи почти веднага, щом тя изрече това. Беше отишъл пеша до Лиджи, защото не си струваше да вади колата и да обикаля толкова дълго по околния път. И пеша се беше върнал. Прекоси задния двор и влезе през оръжейната. Те чуха екота на затворената врата и в следващия миг той беше при тях, свали каскета си от туид и с толкова мрачно и гневно изражение на лицето, каквото Джеръми никога не беше виждал.
— Мери, изведи момчето — каза той, и когато тя измъкна Нат от кухнята и вратата се затвори след тях, полковникът дойде до масата, привлече стол и седна.
Всички чакаха с трепет и той им разказа тъжната сага. Когато пристигнал в голямата сграда на фермата, намерил семейство Мъдж в състояние, което може да се нарече единствено шок.