И така тя намери подвижната стълба, дървения метър и рулетката и се залови за работа. Купоните й за дрехи най-после пристигнаха от някакво министерство и беше изчислила, че ще има достатъчно за плат за нови пердета, ако използва старите или излишните чаршафи за подплата. Веднага щом изчисли размерите и реши колко ярда ще й трябват, може да напише писмо до магазин „Либърти“ в Лондон и образци какво иска. Ще отреже по малко от старите пердета и ще изпрати и тях, защото цветовете не трябва да бъдат нито прекалено крещящи, нито много ярки.
Закрепена на върха на подвижната стълба, с език, прехапан между зъбите от силно съсредоточаване, Джудит измери рамката и тъкмо си мислеше, че е по-добре да купи плат с два инча повече, когато чу да се отваря и затваря входната врата. Лека досада, защото в момента наистина не искаше да я безпокоят. Престана да мери и зачака с надежда, че посетителят, който и да е той, няма да чуе нищо, ще си помисли, че къщата е празна и ще си отиде.
Но не си отиде. Стъпки по коридора, после вратата на гостната се отвори и влезе Джеръми.
Носеше дебел пуловер, беше омотал ален шал около шията си и първата й мисъл беше, че изглежда толкова абсолютно същия, толкова непроменен, че годините, които бяха се изнизали след последната им среща, сякаш изобщо не ги бе имало. А втората й мисъл беше същата като реакцията й онази нощ в Лондон, когато беше толкова болна и нещастна, и той внезапно се появи в Мюз, неочакван и необявен, и беше го гледала да се качва по стълбите и беше разбрала, че й се е случило най-хубавото, че той беше единственият човек, когото наистина искаше да види.
Това беше неочаквано и доста досадно, защото я оставяше беззащитна, а беше решила да бъде съвсем твърда и студена с него.
— Какво правиш? — попита той.
— Меря прозорците.
— Защо?
— Трябват ми нови пердета.
И тогава той се усмихна.
— Здравей.
— Здравей, Джеръми.
— Може ли да слезеш? Искам да говоря с теб, а ако стоиш там горе, ще ми се разтегне шията.
И така тя слезе внимателно, а той дойде да й подаде ръка по последните разклатени стъпала. Когато тя стъпи на пода, той продължи да държи ръката й, след това я целуна по бузата и каза:
— Мина толкова много време. Чудесно е да те видя отново. Сама ли си вкъщи?
— Филис и Ана заминаха за Сейнт Джъст…
— Току-що пристигам от Нанчероу…
— Те отидоха да видят майката на Филис.
— Лъвдей не е ли тук?
— Лъвдей? — Джудит го погледна в лицето и разбра, че той не е дошъл в Дауър Хауз просто за да я види. Нещо не беше наред. — Защо Лъвдей да е тук?
— Изчезнала е.
— Изчезнала??!
— Напуснала е Уолтър. Или по-скоро Уолтър си е отишъл. Виж, всичко е доста сложно. Защо не седнем и ще ти обясня.
Тя не беше запалила огъня и стаята беше студена, но седнаха на широкото място за сядане под еркерния прозорец — място не точно топло, но поне докосвано от ранното слънце. И съвсем просто, но ясно, Джеръми й разказа какво беше станало в Нанчероу тази сутрин, като започна с пристигането на Лъвдей и Нат от Лиджи и завърши с наученото от полковника и заключителното решение.
— И така, всичко е свършено. Бракът явно се е разпаднал на парченца. И не знаем къде да търсим Лъвдей.
С нарастваща тревога Джудит слушаше тъжния разказ. Сега не знаеше какво да каже, защото всичко беше дори по-страшно, отколкото беше си го представяла.
— О, Боже! — Беше доста неподходящо, като се имат предвид обстоятелствата. — Непоносимо ми е да мисля това за нея. Горката малка Лъвдей! Знаех, че стават много лоши неща. Уолтър с цялата му грубост. Знаех и за Арабела Лъмб, но не можех да кажа нищо, защото Лъвдей специално ме помоли да не го правя.
— Значи не е дошла при теб? — Джудит поклати глава.
— Не.
— Гас тук ли е?
— Да, разбира се. Той живее тук.
— А къде е?
— Горе. Още не се е събудил. Още спи.
— Сигурна ли си?
Джудит сви вежди. Джеръми изглеждаше подозрителен, сякаш тя говореше ужасни измислици.
— Разбира се, че съм сигурна. Защо да не съм?
— Просто ми мина през ума. По-добре отиди да провериш. Или аз ще отида, ако предпочиташ.
— Не. — Тонът й беше студен. — Аз ще отида. Нищо не ми струва.
Тя още държеше шивашкия метър. Сега внимателно го нави на ръката си и го остави на възглавницата на седалката под прозореца, после стана, излезе от стаята и нагоре по стълбите.
— Гас?
Никакъв отговор.
Тя отвори вратата на стаята на Биди и видя празното легло, чаршафите отметнати, отпечатъка от главата му върху възглавницата, на която беше лежал. Прозорецът беше затворен. На тоалетката стояха малкото му неща: гребени с дървени дръжки, шишенце с хапчета, скицникът и кутията с бои, които беше му подарила. Синята му пижама беше преметната на стол, но дрехите му ги нямаше, обувките, коженото сако. И Гас също.