Выбрать главу

И така тя намери подвижната стълба, дървения метър и рулетката и се залови за работа. Купоните й за дрехи най-после пристигнаха от някакво министерство и беше изчислила, че ще има достатъчно за плат за нови пердета, ако използва старите или излишните чаршафи за подплата. Веднага щом изчисли размерите и реши колко ярда ще й трябват, може да напише писмо до магазин „Либърти“ в Лондон и образци какво иска. Ще отреже по малко от старите пердета и ще изпрати и тях, защото цветовете не трябва да бъдат нито прекалено крещящи, нито много ярки.

Закрепена на върха на подвижната стълба, с език, прехапан между зъбите от силно съсредоточаване, Джудит измери рамката и тъкмо си мислеше, че е по-добре да купи плат с два инча повече, когато чу да се отваря и затваря входната врата. Лека досада, защото в момента наистина не искаше да я безпокоят. Престана да мери и зачака с надежда, че посетителят, който и да е той, няма да чуе нищо, ще си помисли, че къщата е празна и ще си отиде.

Но не си отиде. Стъпки по коридора, после вратата на гостната се отвори и влезе Джеръми.

Носеше дебел пуловер, беше омотал ален шал около шията си и първата й мисъл беше, че изглежда толкова абсолютно същия, толкова непроменен, че годините, които бяха се изнизали след последната им среща, сякаш изобщо не ги бе имало. А втората й мисъл беше същата като реакцията й онази нощ в Лондон, когато беше толкова болна и нещастна, и той внезапно се появи в Мюз, неочакван и необявен, и беше го гледала да се качва по стълбите и беше разбрала, че й се е случило най-хубавото, че той беше единственият човек, когото наистина искаше да види.

Това беше неочаквано и доста досадно, защото я оставяше беззащитна, а беше решила да бъде съвсем твърда и студена с него.

— Какво правиш? — попита той.

— Меря прозорците.

— Защо?

— Трябват ми нови пердета.

И тогава той се усмихна.

— Здравей.

— Здравей, Джеръми.

— Може ли да слезеш? Искам да говоря с теб, а ако стоиш там горе, ще ми се разтегне шията.

И така тя слезе внимателно, а той дойде да й подаде ръка по последните разклатени стъпала. Когато тя стъпи на пода, той продължи да държи ръката й, след това я целуна по бузата и каза:

— Мина толкова много време. Чудесно е да те видя отново. Сама ли си вкъщи?

— Филис и Ана заминаха за Сейнт Джъст…

— Току-що пристигам от Нанчероу…

— Те отидоха да видят майката на Филис.

— Лъвдей не е ли тук?

— Лъвдей? — Джудит го погледна в лицето и разбра, че той не е дошъл в Дауър Хауз просто за да я види. Нещо не беше наред. — Защо Лъвдей да е тук?

— Изчезнала е.

— Изчезнала??!

— Напуснала е Уолтър. Или по-скоро Уолтър си е отишъл. Виж, всичко е доста сложно. Защо не седнем и ще ти обясня.

Тя не беше запалила огъня и стаята беше студена, но седнаха на широкото място за сядане под еркерния прозорец — място не точно топло, но поне докосвано от ранното слънце. И съвсем просто, но ясно, Джеръми й разказа какво беше станало в Нанчероу тази сутрин, като започна с пристигането на Лъвдей и Нат от Лиджи и завърши с наученото от полковника и заключителното решение.

— И така, всичко е свършено. Бракът явно се е разпаднал на парченца. И не знаем къде да търсим Лъвдей.

С нарастваща тревога Джудит слушаше тъжния разказ. Сега не знаеше какво да каже, защото всичко беше дори по-страшно, отколкото беше си го представяла.

— О, Боже! — Беше доста неподходящо, като се имат предвид обстоятелствата. — Непоносимо ми е да мисля това за нея. Горката малка Лъвдей! Знаех, че стават много лоши неща. Уолтър с цялата му грубост. Знаех и за Арабела Лъмб, но не можех да кажа нищо, защото Лъвдей специално ме помоли да не го правя.

— Значи не е дошла при теб? — Джудит поклати глава.

— Не.

— Гас тук ли е?

— Да, разбира се. Той живее тук.

— А къде е?

— Горе. Още не се е събудил. Още спи.

— Сигурна ли си?

Джудит сви вежди. Джеръми изглеждаше подозрителен, сякаш тя говореше ужасни измислици.

— Разбира се, че съм сигурна. Защо да не съм?

— Просто ми мина през ума. По-добре отиди да провериш. Или аз ще отида, ако предпочиташ.

— Не. — Тонът й беше студен. — Аз ще отида. Нищо не ми струва.

Тя още държеше шивашкия метър. Сега внимателно го нави на ръката си и го остави на възглавницата на седалката под прозореца, после стана, излезе от стаята и нагоре по стълбите.

— Гас?

Никакъв отговор.

Тя отвори вратата на стаята на Биди и видя празното легло, чаршафите отметнати, отпечатъка от главата му върху възглавницата, на която беше лежал. Прозорецът беше затворен. На тоалетката стояха малкото му неща: гребени с дървени дръжки, шишенце с хапчета, скицникът и кутията с бои, които беше му подарила. Синята му пижама беше преметната на стол, но дрехите му ги нямаше, обувките, коженото сако. И Гас също.