Озадачена, тя затвори вратата и слезе долу.
— Прав си — каза тя на Джеръми. — Няма го тук. Трябва да е станал рано, преди да сме се събудили. Нищо не съм чула. Мислех, че още спи.
— Имам чувството, че е с Лъвдей — каза Джеръми.
— Лъвдей и Гас?
— Трябва да се обадим в Нанчероу.
Но докато каза това, телефонът звънна.
— Може би е Даяна — каза Джудит и отиде да отговори. Джеръми я последва, така че беше до нея, когато вдигна слушалката.
— Дауър Хауз.
— Джудит!
Не беше Даяна. Беше Гас.
— Гас, къде си? Какво правиш?
— Аз съм в Порткерис. Обаждам ти се от дома на приятелите ти, семейство Уорън.
— Какво правиш там?
— Лъвдей иска да ти обясни. Иска да говори с теб.
— Тя е с теб?
— Разбира се.
— Обадила ли се е на майка си и баща си?
— Да. Преди минута. Те бяха първите, ти — втората. Виж какво, преди да ти я дам, има три неща, които искам да ти кажа. Едното е, че много съжалявам, но ти откраднах велосипеда и той е още в Нанчероу, опрян до стената до входната врата. Второто е, че приемам съвета ти да стана художник. Или да се опитам да бъда. Ще видим как ще тръгне.
Всичко това беше прекалено много, за да го възприеме или дари поне да почне да разбира.
— Но ти кога… j
— И последното, което искам да ти кажа. Вече го казах веднъж, но трябва да го повторя.
— И какво е то?
— Благодаря!
— О, Гас…
— Ето ти Лъвдей…
— Но… Гас…
Но той беше изчезнал и вече Лъвдей беше на линията. Нейният глас, преливащ от вълнение, бълбукаше и заглъхваше, както когато бяха деца, млади и безотговорни, без никаква грижа на този свят.
— Джудит, аз съм.
И Джудит беше толкова благодарна, толкова облекчена, че говори с нея, че забрави всичките си тревоги и това, че дори беше малко сърдита.
— Лъвдей, ще ме умориш. Какви ги вършиш?
— О, Джудит, не се тревожи. Първо, говорих с мама и татко, така че не се безпокой вече за тях. И съм с Гас. Отидох долу при скалите, съвсем сама, просто за да се опитам да измисля какво да кажа на всички, и взех милия Тайгър с мен, седяхме си оклюмани в тъмното и гледахме как слънцето изгрява и следващото, което разбрах, беше, че Тайгър излая уф-уф и погледнах, и там стоеше Гас. Той не е знаел, че ще бъда там. Просто е дошъл, защото също е искал да отиде при скалите. А дотогава бях решила никога да не се връщам при Уолтър, така че това беше просто специално чудесно и отново бяхме заедно. А аз дори не знаех, че се е върнал в Корнуол. Дори не знаех, че е при теб. И внезапно той се появи точно там, точно в мига, когато най-много го исках.
— О, Лъвдей, толкова се радвам за теб.
— Нито за миг не можеш дори да си представиш, колко съм щастлива аз самата.
— И така, какво направихте?
— Говорихме и говорихме. И после не можех да понеса да спра да говоря, така че трябва да продължим и да имаме повече време заедно. Така се върнахме вкъщи, на пръсти, на пръсти, пуснах Тайгър в оръжейната и Гас запали рибарския пикап и отидохме в торфищата на Порткерис.
— Защо Порткерис?
— Защото само дотам можехме да стигнем с наличния бензин. Не, не по тази глупава причина. Избрахме Порткерис, защото знаехме, че тук можем да намерим студио за милия Гас. Да работи и дано и да живее в него, и никога да не се връща в ужасната Шотландия. Той винаги е искал да рисува. Винаги и винаги. Но, разбира се, ние не знаехме как да почнем да търсим студио. И тогава се сетих за семейство Уорън, знаех, че ако някой познава Порткерис, то това е господин Уорън и той ще може да ни каже с кого да се срещнем, а може и да знае за някакво студио, което да наемем или да купим. А и не можехме да отидем никъде другаде, защото никой от нас нямаше пари или чекови книжки или каквото и да е. Милият Гас преброи монетите в джоба си и те излязоха петнадесет шилинга и четири пенса и половина. Много глупаво и безполезно за някого от нас. Затова отидохме там. И те бяха върховно възхитителни, както винаги, госпожа Уорън ни приготви най-огромната закуска, която си виждала някога, а господин Уорън заседна до телефона и веднага щом приключа с разговорите отиваме да видим квартира на северния бряг. Само студио, но има нещо като баня и нещо, което се нарича кухничка. Не знам какво е това кухничка, но съм сигурна, че чудесно ще свърши работа…
Тя можеше да бърбори безкрайно, но Джудит реши, че е време да я прекъсне.