— Кога се връщаш вкъщи?
— 0, тази вечер. Ще се приберем довечера. Не сме избягали тайно или нещо подобно. Просто сме заедно. Планираме нещата. Животът си.
— А Уолтър?
— Отишъл си е. Татко ми каза. Арабела Лъмб е победителката на деня и й пожелавам късмет.
— А Нат?
— Татко е говорил с господин Бейнс. Смятат, че мога да взема Нат. Ще видим. А Гас каза, че винаги е искал да има момченце, и смята, че е много хубаво да започнеш семейния си живот с бонус като вече готово семейство. — Тя замълча за малко и после каза със съвсем различен тон: — Винаги съм го обичала, Джудит. Дори когато знаех, че е мъртъв, но беше трудно да ти обясня, на теб и на другите. Гас е единственият мъж, когото истински съм обичала. Когато ти каза, че се е върнал от Бирма, това беше най-лошото и най-хубавото нещо, което бяха ми казвали някога. Но не беше много лесно да говоря за това. Знам, че бях невъзможна…
— О, Лъвдей, ако не беше невъзможна, нямаше да си ти. Точно затова всички ние толкова те обичаме.
— Ела тази вечер — каза Лъвдей. — Нека всички сме заедно. Точно както бяхме. Само Едуард си отиде. Но съм сигурна, че и той ще е там, не мислиш ли? Сигурно ще е там някъде и ще пие за наше здраве…
Джудит каза през сълзи:
— Не бих пропуснал това за нищо на света. Пожелавам ти щастие, Лъвдей.
— Обичам те.
Тя остави слушалката, обляна в сълзи.
— Не плача, защото страдам, а защото всичко е толкова прекрасно. Имаш ли носна кърпа?
Разбира се, че Джеръми имаше носна кърпа. Извади я, девствен но чиста, безупречно сгъната от джоба си и й я подаде. Тя издуха носа си и избърса глупавите безпричинни сълзи.
— Смятам, че всичко е наред — каза Джеръми.
— Блажено. Те са заедно. Обичат се. Винаги са се обичали. Той ще се заеме с рисуването си и ще живее в студио в Порткерис. С кухничка.
— И Лъвдей.
— Вероятно. Не знам. Тя не ми каза. Това няма значение. — Плачът престана. — Ще задържа кърпичката ти. Ще ти я изпера.
Тя я пъхна в маншета на пуловера си и му се усмихна и изведнъж останаха само двамата. Никакви други отклоняващи събития. Никакви други хора. Само те. И за пръв път, се появи някакво стеснение, някакво смущение. За да го избегне, Джудит попита:
— Искаш ли кафе или нещо друго?
— Не. Не искам кафе, нито Гас, нито Лъвдей или когото и да било. Искам теб и мен. Време е да поговорим.
Което така си и беше. Те се върнаха в гостната към местата под прозореца и сега ниското слънце проблясваше от време не време по старите мебели, избелелите килими и пръскаше искри с цветовете на дъгата от висулките на кристалния полюлей на Лавиния Боскауен.
Джудит попита:
— Откъде да започнем? Да говорим?
— От началото. Защо въобще не отговори на писмото ми?
Тя смръщи вежди.
— Но ти въобще не ми писа.
— Писах ти. От Лонг Айлънд.
— Не съм получила писмото ти.
Той се намръщи.
— Сигурна ли си?
— Разбира се. Сигурна съм. Чаках и чаках. Каза, че ще ми пишеш, онази сутрин в Лондон. Обеща да пишеш, а никога не го направи. Никога не съм получила писмо. И реших, че просто си променил решението си, изплашил си се. Реших, че, в края на краищата, не искаш да поддържаме връзка.
— О, Джудит. — Той въздъхна така, че прозвуча повече като стон, отколкото като въздишка. — Всичките тези години. — Той протегна ръка и взе нейната. — Написах ти. Живеех в къща в Лонг Айлънд и почти се разкъсвах на части, докато се мъчех да намеря точните думи. После взех писмото със себе си в Ню Йорк и го пуснах със служебната поща, в пощенската кутия на борда на кораба „Съдърленд“.
— Какво е станало тогава?
— Сигурно корабът е потънал. Боят в Атлантика беше във върхов момент. И пощата, и моето писмо сигурно са се оказали на дъното на океана.
Тя поклати глава.
— И през ум не ми е минало това. — И след малко: — Какво пишеше в него?
— Много неща. Пишеше, че никога няма да забравя онази нощ, която прекарахме заедно в Лондон, когато беше толкова нещастна, а аз трябваше да си тръгна рано сутринта, за да не си изпусна кораба. И казваше колко много те обичам. Колко много съм те обичал винаги, от мига, в който те зърнах за пръв път, седнала във вагона в Плимут, и като гледаш навън да видиш Флийт, докато трещяхме по моста Салташ. И после всичко беше усилено от това, че те намерих отново в Нанчероу и чух да се носи от стаята ти мелодията „Исусе, радостта на живота“, и разбрах, че си там, и колко върховно важна си ти в живота ми. И в края на писмото си те молех да се омъжиш за мен. Защото бях стигнал до връх, където не можех да си представя живота си без теб. И те молех да ми пишеше. И да ми отговориш. Да кажеш „да“ или „не“ и така да се успокои съзнанието ми.