— Но не получи отговор.
— Не получих.
— Това не ти ли се стори доста странно?
— Не всъщност. Никога не съм се смятал за изгодна партия за брак. Тринадесет години съм по-стар от теб, никога не съм имал материални богатства. А ти имаш всичко. Младост, красота, финансова независимост. И може би заслужаваш повече в живота си от това да си жена на селски доктор. Така че — не. Като не получих отговор от теб, съвсем не си помислих, че това е странно. Просто го приех като край на всичко.
Джудит каза:
— Може би аз трябваше да ти пиша, но не бях толкова сигурна в себе си. Спахме заедно, любихме се, знам. И всичко изглеждаше съвършено. Но Едуард ме обичаше, защото ме съжаляваше. Искаше да ми даде някаква радост, каквато мислеше, че ми липсва. И толкова се боях, че и твоите мотиви са били същите. Че аз в момента бях много зле и ти просто ми достави комфорт.
— Нищо подобно, мила.
— Сега разбирам. Но тогава бях по-млада. Не толкова сигурна в себе си. Неопитна. — Тя го погледна. И има нещо, за което не сме говорили. Джес. Сега имам Джес. Тя е част от мен. Ние сме семейство една за друга. Каквото става с мен, ще стане и с Джес.
— Тя ще има ли нещо против аз да остана с теб? Защото на мен много ми харесва тримата да бъдем заедно. Винаги си я спомням във влака, беше ужасно немирна и хвърляше Голи по теб. Нямам търпение да я видя.
— Тя вече е на четиринадесет години и е много пораснала. А горкият Голи вече го няма. Умрял е в морето.
— Ужасно ме е срам. Не съм казал и дума за родителите ти, нито за Джес. Говоря само за себе си. Но ужасно ми беше мъчно за теб.
И бях толкова благодарен, когато баща ми ми каза, че Джес се е върнала. Постъпила е в „Сейнт Урсула“?
— Да, и е доволна. Но докато не порасне и не стъпи на собствените си крака, аз ще съм отговорна за нея.
— Скъпа Джудит, това не е нещо ново. Ти носиш отговорности още от деня, когато те срещнах за пръв път. Отговорност за себе си, за Биди Съмървил, за Филис, за своя собствена къща. И после войната, и постъпването ти при доброволците. — Той отново въздъхна. — Това е единствената ми задръжка.
— Не разбирам.
— Може би преди да се насочиш към семеен живот, може да поискаш малко време, за да се позабавляваш. Както правеше Атина преди войната. Нали знаеш, да бъдеш лекомислена, да си купуваш шапки и да ходиш по нощни клубове. Да те водят навсякъде главозамайващи мъже, да обядваш в „Риц.“ Да обикаляш моретата в частни яхти, да посръбваш мартини на окъпани в слънце тераси.
Джудит се разсмя.
— Какъв полет на фантазията. Направи го да звучи като нощен кошмар.
— А ако сме сериозни?
Беше много сладък. Тя се замисли над това и после каза:
— Срещал ли си се във флотата с човек на име Хюго Хали?
— Не, не мисля.
— Беше наистина добър. Запознах се с него в Коломбо, когато живях при Боб Съмървил. И войната беше свършила, така че не трябваше вече да мислим за нея. И правехме всички тези неща, които ти току-що изброи. И не бяхме влюбени, нямаше никакви ограничения, това просто беше най-забавното, най-славно време. Така че ми е познато. Опитала съм го. За мъничко. Така че, когато се оженим, обещавам, че няма да прекарам остатъка от живота си, като се чувствам разочарована или измамена по какъвто и да било начин.
— Наистина ли го каза?
— Кое?
— „Когато се оженим“.
— Мисля, че да.
— Аз вече имам сива коса.
— Знам. Видях го, но съм прекалено възпитана, за да го отбележа.
— Аз съм на тридесет и седем. Ужасно стар. Но толкова те обичам, че мога само да се надявам, че старостта ми няма значение.
Той очакваше тя да каже: „О, разбира се, че няма“, но тя не го каза. Вместо това просто седеше там, с лице — етюд за интензивно съсредоточаване.
— За какво толкова дълбоко си се замислила?
— Правя изчисления. А никога не съм била много бърза в аритметиката на ум.
— Изчисления?
— Да. Знаеш ли, че точно най-правилната възраст за женитба е, когато жената е на възраст половината от възрастта на мъжа плюс седем?
Главоблъсканица. Затруднен, Джеръми поклати глава.
— Не.
— Значи си на тридесет и седем. А половината на тридесет и седем е осемнадесет и половина. А осемнадесет плюс седем е…?
— Двадесет и пет и половина.
— Е, аз съм на двадесет и четири и половина, така че това е достатъчно близко. Попадение. Ако не бяхме почакали три и половина години, нямаше да си подхождаме. Може да е било катастрофално. Както е…
Внезапно тя се разсмя и той целуна отворената й смееща се уста, и всичко това отне много дълго време, той усети физически подем в тялото си и го прониза мисълта да я сграбчи в ръце, да я отнесе на първото подходящо място и дълго, страстно да се люби с нея. Но здравият смисъл се прокрадна на ръба на съзнанието му и му нашепна, че това не е най-удобният момент. Драмите в Нанчероу бяха начело на разписанието, а когато пак щеше да се люби с нея, той искаше да не бърза, времето да не съществува, и ако трябва да трае цяла нощ.