Внимателно той я освободи. Отстрани се, протегна ръка да махне кичур с цвят пчелен мед от лицето й.
— Кой беше този, който беше говорил за данданията върху един шезлонг и дълбокия, дълбок покой на едно двойно легло?
— Госпожа Патрик Кемпбъл.
— Сигурен бях, че знаеш. Искаш ли в момента да си съберем мислите и да опитаме да направим план за бъдещето си?
— Не съм сигурна, че точно сега мога да правя планове.
— Тогава ще ги направя аз. Само дето дори не съм решил още нищо за себе си, да не говорим за теб и Джес.
— Ще се върнеш ли в Тръроу и да продължиш работата на баща си?
— Това ли искаш?
Джудит беше честна. Отговори:
— Не. Съжалявам, но ужасното е, че никога не съм искала да напусна тази къща. Знам, че човек не бива да оставя тухлите и хоросанът да управляват живота му, но това място е толкова специално. Не само заради леля Лавиния, а защото е било нещо като рай за толкова много хора. Дом. Биди дойде тук, когато беше толкова съсипана заради Нед. После Филис и Ана. И Джес, като си дойде тук, след всичко, което беше преживяла. И дори Гас, който се разпадна на парчета и мислеше, че никога повече няма да бъде щастлив. Разбираш ли?
— Напълно. Значи задраскваме Тръроу от списъка.
— Баща ти няма ли да бъде разтревожен?
— Не мисля.
— Тогава какво ще правиш?
— Имам един стар колега от флота. Добър приятел. Началник на медицинската служба на военноморските доброволчески сили от запаса. Казва се Бил Уотли. Даде ми една идея преди два месеца, когато и двамата бяхме в Малта. Да предположим, че двамата започнем нова практика точно тук? В Пензанс?
Джудит, която почти не смееше да се надява, погледна Джеръми.
— Можеш ли да направиш това?
— Защо не? Войната свърши. Можем да правим всичко. Бил е лондончанин, но иска да установи семейството си в провинцията, по-добре на море. Той е много добър по плуване с платна. Говорили сме за това надълго, но не исках да се обвързвам, преди да разбера как са нещата при теб. Не исках да се навирам непохватно в живота ти, ако не искаш да бъда наоколо. Малко е смущаващо да се навърта изгарящо от любов старо гадже пред вратата ти.
— Пензанс едва ли е вратата ми. И ако ти си личен лекар в Пензанс, прекалено е далече, за да живеем тук. Нощни повиквания и прочее.
— На практиката ще сме двама. Аз мога да се сменям. Ще построим хубава модерна хирургия с престой по желание. Полезна квартира за нощни дежурства.
— С кухничка?
Но Джеръми се смееше.
— Знаеш ли какво, мила? Спорим за дреболии. Преминаваме мостове, до които още не сме стигнали. Трябва да позволим на бъдещето само да се погрижи за себе си.
— Какво клише. Приличаш на политик.
— Е, добре. Можеше да бъде и по-лошо. — Той погледна часовника си. — Мили Боже, дванадесет без петнадесет. Напълно забравих за какво дойдох при теб. Мисля, че трябва да се връщам в Нанчероу, иначе Даяна ще помисли, че съм се присъединил към клуба и също съм избягал тайно с гадже. Ще дойдеш ли с мен, мила моя Джудит?
— Ако искаш.
— Искам.
— Ще им кажем ли на всички? За теб и мен?
— Защо не?
По някаква причина перспективата беше малко плашеща, смущаваща.
— Ами какво ще кажат те?
— Защо пък не отидем да разберем?