Друго неудобство беше, че търговците в Боуви Трейси — месарят, бакалинът, зарзаватчията, продавачът на риба — престанаха да доставят стока. „Виновно е ограничаването на бензина“, казваха те, и всички разбираха и се запасяваха с огромни количества, пълнеха кошници и пазарски мрежи и ги мъкнеха в домовете си. Това все още не беше голямо затруднение, но отнемаше твърде много време, а катеренето по хълма до Апър Бикли, отрупан с пакети като товарен кон, беше изтощително, меко казано.
И започваше да става студено. Джудит, която беше прекарала толкова време в Нанчероу, където централното отопление никога не се изключваше до настъпването на топлите пролетни дни, беше забравила какво значи да ти е студено. Да ти е студено навън е нормално, но да мръзнеш вкъщи е мизерия. В Апър Бикли нямаше централно отопление. Преди две години, когато беше идвала за Коледа, в спалните бяха запалили огън, бойлерът работеше непрекъснато на максимум по двадесет и четири часа в денонощието. Но сега трябваше да бъдат пестеливи с горивото и само във всекидневната се палеше камината и то никога преди ранния следобед. Биди сякаш не усещаше студа. В края на краищата, тя беше успешно оцеляла след Кийхам Терас, която Джудит помнеше като най-студеното място на света. Може би по-студено от Арктика. С приближаването на зимата Апър Бикли щеше да стане може би също толкова леден. Застанало на хълма, то посрещаше зъбите на източния вятър, старите прозорци и врати не се затваряха плътно и пускаха вътре всякакви течения. Джудит очакваше дългите тъмни месеци без особен ентусиазъм и беше благодарна, че Мери беше й изпратила от Нанчероу огромен дрешен сандък (с надпис „Хартнел“), пълен с най-топлите й зимни дрехи.
Събота, четиринадесети октомври. Джудит се събуди и усети на лицето си смразяващия въздух, който нахлуваше през отворения прозорец. Отвори очи и видя сиво небе, а най-високите клони на бука в основата на градината вече разкрасени с червеникавокафяви листа. Скоро ще започнат да падат. Ще падне голямо събиране и изгаряне, и накрая дървото ще остане голо.
Тя лежеше и мислеше, че ако нещата бяха вървели както трябва и не беше избухвала война, нямаше да й се наложи да вземе съдбовното решение, тогава точно сега, в този момент, тя щеше да бъде на лайнер на Корабната компания някъде в Бискайския залив, люшкана от едната до другата страна на койката си и вероятно страдаща от първото гадене на морската болест. Но все пак на път за Сингапур. За кратко тя си позволи да изпита ужасна носталгия за семейството си. Сякаш беше осъдена винаги да живее в чужди домове, макар и много гостоприемни, и понякога беше наистина смазващо да витае сред всичко, което пропускаше. Мислеше си за плаването през пролива Гибралтар към синьото Средиземно море и забравения свят на непрекъснатото слънце. После Суецкия канал и Индийския океан, и всяка вечер Южният кръст се издига малко по-високо на ювелирно синьото небе. И сега тя си спомни как, когато приближаваха Коломбо, във въздуха се появи миризма дълго преди на хоризонта да се появи петното, което беше Цейлон, и тази миризма беше на подправки и плодове, и на кедрово дърво, довеяна в морето от топлия вятър.
Но беше глупаво да си въобразява, немислимо да съжалява. Спалнята й беше студена. Тя стана и отиде да затвори прозореца във влажната сутрин, като спря за миг със слабата надежда, че няма да вали. После се облече и слезе долу.
Там намери Биди вече в кухнята, което беше необичайно, защото обикновено Джудит първа беше там. Биди бе опакована в пеньоара си и кипваше чайника за кафе.
— Какво правиш тук толкова рано?
— Мораг ме събуди, като виеше и скимтеше. Чудно как не си я чула? Слязох да й отворя, но тя се изпишка, после влезе право вътре.
Джудит погледна кучето, потънало в кошчето си с много емоционално изражение на различните си очи.
— Да не би да е болна, как мислиш?