— Категорично няма обикновения си жизнерадостен вид. Може би има глисти?
— Дори не го помисляй.
— Ще трябва да я заведем на ветеринар. Какво искаш за закуска?
— Май бекон няма.
— Тогава варени яйца.
По време на закуската обсъждаха разсеяно как да прекарат съботата. Джудит каза, че трябва да отиде до Боуви Трейси, за да върне книга на Хестър Ланг, а после ще напазарува. Биди одобри, защото възнамеряваше да пише писма. Запали цигара, взе хартия и молив и започна да пише неизбежния списък за покупки. Бекон, кучешка храна за Мораг, агнешко за печене за неделния обяд, тоалетна хартия, сапун „Лукс“…
— И би ли била така добра да отидеш до магазина за прежда и да ми купиш паунд импрегнирана вълна?
Джудит беше изумена.
— За какво ти е импрегнирана вълна?
— Писнало ми е от тъпия ми гоблен. Казах си, че отново ще започна да плета. Ще изплета чорапи за морските ботуши на Нед.
— Не знаех, че можеш да плетеш чорапи.
— Не мога, но намерих чудесен модел в един вестник. Наричат ги спирални чорапи, кръжиш и кръжиш и въобще не трябва да правиш пета. И когато Нед направи в тях голяма дупка, просто ги завърта и дупката идва отгоре.
— Сигурна съм, че ще му харесат.
— Има и друг модел за шапка като шлем. Пази ушите на топло. Може би ти ще му изплетеш такава шапка?
— Благодаря, но в момента имам предостатъчно работа с писането на кукички и ченгелчета. Прибави вълна в списъка и ще потърся. А пък ти по-добре си намери комплект игли за плетене…
Събота сутрин в Боуви Трейси беше малко като пазарния ден в Пензанс: пълно със селяни от цялата околност, дошли от далечни села и ферми от мочурливите равнини, за да осигурят седмичните провизии. Те се тълпяха по тесните тротоари с кошници и ръчни колички, стояха, бъбрейки по ъглите на улиците, запазваха си ред в магазините на месаря и бакалина и същевременно си разменяха клюки и семейни новини, и снижаваха глас, когато говореха за болест или вероятната кончина на нечия леля Гърт.
Това означаваше, че за всичко трябваше доста по-дълго време от обикновено, и стана единадесет, преди Джудит, натоварена с претъпкана кошница и пазарска мрежа, да стигне до къщата на Хестър Ланг и да позвъни на входния звънец.
— Джудит!
— Знам, че е събота, но не съм тук за стенография, а за да върна книгата, която взех. Дочетох я снощи.
— Радвам се да те видя. Влез, ще пием по кафе.
Кафето на Хестър беше винаги особено хубаво. Джудит, като усети аромата му, свеж и плътен, който се носеше от кухнята, не се нуждаеше от убеждаване. В тесния коридор тя остави кошницата си и извади книгата от обемистия джоб на жакета си.
— Исках да я върна веднага, за да не се изцапа или Мораг да я сдъвче.
— Горкото куче, сигурна съм, че никога не би направило нещо толкова лошо. Върви я остави на мястото й и си избери друга, ако искаш. След малко ще дойда с кафето.
Книгата, която беше взела, се казваше „Големите надежди“, един от подвързаните в кожа томове от пълния комплект съчинения на Чарлз Дикенс. Тя отиде във всекидневната (дори в мрачна сутрин тя изглеждаше светла и приятна) и я пъхна на мястото й, като започна със задоволство да чете заглавията и се опитваше да реши коя да вземе, когато чу, че в коридора звънна телефонът. После стъпките на Хестър, която отиде да се обади. Иззад вратата, която беше открехната, чу гласа й.
— Осем две шест. Тук Хестър Ланг.
Може би този път няма да е Дикенс. Нещо съвременно. Тя взе „Смъртоносна буря“ от Филис Ботъм и започна да чете кратките бележки от вътрешната стана на обложката, а после да пробягва напосоки страниците.
Телефонният разговор продължаваше. След дълго мълчание Хестър заговори, гласът й се снижи до тихо мърморене.
— Да — чу я Джудит да казва, — да, разбира се. — Последва нова тишина. Права във всекидневната на Хестър, Джудит чакаше.
Накрая, когато започна да мисли, че Хестър никога няма да се върне, разговорът внезапно свърши. Тя чу единственото подрънкване от оставянето на слушалката, затвори книгата и погледна към вратата. Но Хестър не дойде веднага и когато се появи, беше с някаква скованост, някакво преднамерено спокойствие, сякаш беше спряла, за да се пооправи за известно време.
Тя не каза нищо. През дългата стая очите им се срещнаха. Джудит остави книгата и каза:
— Нещо не е наред ли?
— Беше… — Гласът на Хестър трепна. Тя се опита да събере сили и започна отново, този път с обикновения си спокоен и равен тон. — Обади се капитан Съмървил.
Ама че загадка!
— Чичо Боб? Защо звъни тук? Не може да се свърже с Апър Бикли? Вчера телефонът работеше…