— А какво става с Роди и Камила? — питаше Атина по-скоро сякаш бяха кученца и очакваше да чуе, че Джейн ги е сложила в колибките им.
— О, дневната ми прислужница ги гледа — безгрижно отговори Джейн — или пък ги оставям при момичето на майка ми. — И после: — Мила, трябва да ти кажа. Прекалено е вълнуващо… — И се отнасяше, като се опиваше от преживяването на поредната щастлива среща.
Всички тези случайни гости носеха със себе си продоволствените си купони за покупка на масло, захар, бекон, мас и месо, но освен това Томи предостави запаси от невероятни предвоенни деликатеси от Фортнъм и Мейсън. Фазан в желе, покрити с шоколад ядки кашу, ароматизиран чай и мънички бурканчета с хайвер от белуга.
Госпожа Нетълбед, зърнала тези разнообразни подаръци върху кухненската маса, бе чута да казва, че е жалко, че господин Мортимър не може да докопа приличен свински бут.
Персоналът на Нанчероу вече беше значително намален. И Неста, и Джанет си бяха отишли с известно вълнение, за да облекат униформи, да правят муниции, да дадат своя дял от военни усилия. Палмър и заместник-градинарят и двамата бяха мобилизирани и да ги замести намериха само Мати Поумерой, стар пенсионер от Роузмълиън, който идваше всяка сутрин на скърцащ велосипед и работеше със скоростта на охлюв.
Хети, разбира се, която поради крехката си възраст не беше от голяма полза където и да било, беше все още в миялната, като чупеше чинии и подлудяваше госпожа Нетълбед, но сега всички гости на дома трябваше да вършат едно-друго, като спускаха затъмнителните завеси, оправяха си леглата, включваха се доброволно в миенето на чинии и мъкнеха дърва. Ястията все още се сервираха с известна официалност в трапезарията, но приемната беше затворена, омотана в калъфи и най-хубавите сребърни прибори бяха измити, опаковани в гюдерия и внимателно прибрани за след войната. Нетълбед, освободен от досадното задължение да лъска среброто, което по-рано запълваше голяма част от времето му, се измести неусетно навън. Това беше постепенно развитие и започна така: отначало Нетълбед се появяваше от кухнята, за да се увери, че старият Мати не мързелува зад помещението за градинарски инвентар и не открадва десетина минути за миризливата си лула. После се нагърби с разкопаването на една-две лехи с картофи за госпожа Нетълбед, или да отреже зелка. Не след дълго той се самонатовари със зеленчуковата градина, като планираше какво да се засажда и надзираваше Мати Поумерой, всичко това с присъщата му щателност и компетентност. В Пензанс той си купи чифт гумени ботуши и обут в тях, изкопа канавка за градински боб. Постепенно сериозното му и бледо лице стана съвсем загоряло и панталонът му стана малко широк. Атина се кълнеше, че по душа Нетълбед беше син на земята и за пръв път в живота си бе намерил истинското си призвание. А Даяна, доста развеселена, реши, че е много шик да имаш загорял на слънце иконом, при положение че изчиства калта изпод ноктите си, преди да сервира супата.
По средата на тази великденска ваканция, през нощта на осми април, почина Лавиния Боскауен.
Почина в собственото си легло, в собствената си спалня в Дауър Хауз. Леля Лавиния така и не оздравя напълно от болестта, която толкова беше изплашила и объркала семейството, но спокойно преживя зимата, ставаше всеки ден, седеше до огъня и усърдно плетеше кафяви чорапи. Не беше зле, нито изпитваше някаква болка. Една нощ си легна както обикновено, заспа и не се събуди.
Намери я Изабел. Старата Изабел, която се тътреше нагоре с подноса с ранен утринен чай за госпожа Боскауен (топла вода с лимон), почука на вратата и след това влезе да събуди господарката си. Тя остави малкия поднос на страничната масичка и отиде да дръпне пердетата и да вдигне затъмнителната завеса.
— Хубава сутрин — отбеляза тя, но отговор не последва.
Тя се обърна.
— Хубава сутрин… — повтори тя, но разбра още докато изричаше думите, че вече никога няма да последва отговор.
Лавиния Боскауен лежеше спокойно с глава на пухкавата възглавница точно както беше си легнала. Очите й бяха затворени и изглеждаше с години по-млада и много спокойна. Изабел, стара и веща по въпросите на смъртта, взе сребърно ръчно огледалце от тоалетната масичка и го доближи до устните на госпожа Боскауен. Нямаше дишане, нямаше движение. Покой. Изабел остави огледалото и внимателно покри лицето на госпожа Боскауен с бродиран ленен чаршаф. После спусна затъмнителната завеса и слезе долу. В хола с известна неохота, защото винаги беше мразила ужасния инструмент, тя вдигна телефона, опря слушалката до ухото си и поиска στ телефонистката да я свърже с Нанчероу.