Нетълбед, който слагаше закуската в трапезарията, чу телефонния звън от кабинета на полковника. Погледна часовника и видя, че е осем без двадесет, сложи една вилица точно на мястото й и отиде да отговори.
— Нанчероу.
— Господин Нетълбед?
— На телефона.
— Тук е Изабел. От Дауър Хауз. Господин Нетълбед… Госпожа Боскауен почина. В съня си. Намерих я тази сутрин. Полковникът там ли е?
— Още не е слязъл, Изабел. — Нетълбед сви вежди. — Съвсем сигурно ли е?
— Да, напълно съм сигурна. Не диша. Спокойна като дете. Милата лейди…
— Сама ли си, Изабел?
— Разбира се. Сама съм. Кой друг може да е тук?
— Добре ли си?
— Трябва да говоря с полковника.
— Ще го повикам.
— Чакам.
— Не. Не чакай. Той ще ти позвъни. Стой близо до телефона, за да го чуеш.
— На ушите ми нищо им няма.
— Сигурна ли си, че си добре?
На това Изабел не отговори. Каза сърдито:
— Кажи на полковника да ми се обади спешно — и затвори.
Нетълбед остави слушалката и постоя малко вперил очи в нея.
Госпожа Боскауен е мъртва. След малко каза на глас:
— Каква досадница! — и излезе от стаята и тръгна невъзмутимо нагоре по стълбите.
Той откри полковника да се бръсне в банята. Носеше мек халат с индийски десен върху раираната пижама, с кожени чехли на краката, с кърпа, метната на шията. Беше обръснал едната страна на лицето си, но другата още беше покрита с ароматна пяна, и стоеше върху подовата постилка на банята със своя убийствен бръснач в ръка и слушаше новините от преносимо радио, което беше сложил на махагоновия капак на тоалетната. Като приближаваше, Нетълбед чу сериозния, премерен тон на говорителя на Би Би Си, но когато дискретно се прокашля и почука на отворената врата, полковникът се обърна, видя го и направи знак с ръка да мълчи, и двамата мъже изслушаха заедно сутрешните новини. Лоши вести. Немски войски са навлезли в Дания и Норвегия в ранните часове на сутринта. Три военни кораба са влезли в пристанището на Копенхаген, окупирани са пристанища и острови и жизненоважните морски пътища при Скагерак и Категат вече са под вражески контрол. В Норвегия немската флота е стоварила военни части във всяко норвежко пристанище чак до Нарвик на север. Британски разрушител е потопен…
Полковникът се наведе и изключи радиото. После се изправи, обърна се към огледалото и продължи да се бръсне. В огледалото срещна очите на Нетълбед.
— Ето, това е началото — каза той.
— Да, сър. Така изглежда.
— Винаги елемент на изненада. Но защо трябва да сме изненадани?
— Нямам представа, сър. — Нетълбед се колебаеше, ужасно не му се говореше в такъв момент. Но трябваше да го направи. — Съжалявам, сър, че ви безпокоя, но се боя, че трябва да ви съобщя дори още по-неприятна новина. — Скръц, тръгна бръсначът-убиец, като остави ивица чиста кожа по насапунената буза. — Изабел току-що телефонира, сър, от Дауър Хауз. Госпожа Боскауен е издъхнала. Тази нощ, в съня си. Изабел я е намерила тази сутрин и се обадила веднага. Казах й, че ще й позвъните и тя чака на телефона.
Той замълча. След малко полковникът се обърна и на лицето му бяха изписани такава мъка, тъга, обърканост, че Нетълбед се почувства като убиец. За момент тишина легна между тях и Нетълбед не можа да намери подходящи думи, за да я наруши. Тогава полковникът поклати глава.
— Боже мой, толкова е трудно да приема това, Нетълбед.
— Толкова много съжалявам, сър.
— Кога се обади Изабел?
— В осем без двадесет, сър.
— Слизам след пет минути.
— Много добре, сър.
— И виж, Нетълбед, извади ми една черна връзка, нали?
В Апър Бикли иззвъня телефонът и Джудит отиде да отговори.
— Ало!
— Джудит, Атина е.
— Боже, каква изненада!
— Мама искаше аз да ти кажа. Боя се, че новината е много тъжна… Но пък, от друга страна, не чак толкова. Тъжна само за всички нас. Леля Лавиния почина.
Джудит, зашеметена, не можа да каже нищо. Посегна към неудобен стол и рухна на него.
— Кога? — успя най-после да каже тя.
— В понеделник през нощта. Просто си легнала да спи и не се събудила. Без да боледува или нещо друго. Ние тук с всички сили се мъчим да сме благодарни, че е станало така, но усещането е като за край на една епоха.
Тя звучеше много хладнокръвно, „пораснало“ и приемащо. Джудит беше изненадана. Преди, когато леля Лавиния беше толкова болна и беше изплашила толкова много цялото семейство, тя знаеше, че когато бяха го казали на Атина, тя беше изпаднала в истерия и се беше докарала до такова състояние, че Рупърт е трябвало да я вземе в колата си и да я кара през целия път от пущинаците на Шотландия до Западен Корнуол. Но сега… Може би това, че е омъжена и бременна, беше причината за тази метаморфоза и бе помогнало на Атина да се държи толкова разумно и обективно. Каквото и да беше, Джудит беше благодарна. Щеше да е непоносимо новината да й съобщи някой задавян от сълзи.