— Ужасно съжалявам — каза тя. — Леля Лавиния беше толкова специален човек, толкова неделима част от вас. Сигурно всички сте съкрушени.
— Така е, да, така е.
— Майка ти добре ли е?
— Да. И дори Лъвдей. Татко ни поговори на всичките и каза, че не трябва да мислим за себе си, а за нея, че си е отишла мирно и спокойно и е избегнала тревогите за тази кървава война. Всичко е толкова ужасно! Поне си е спестила четенето на вестници и разглеждането на всички тези отвратителни стрелки и карти.
— Много мило от твоя страна, че ми каза.
— О, скъпа Джудит, разбира се, че трябваше да ти кажем. Леля Лавиния винаги те е приемала като една от клана. А мама пита би ли дошла на погребението? Не е страхотно весела перспектива, но за нас би означавало много, ако дойдеш.
Джудит се двоумеше.
— Кога е?
— Следващият вторник, в четири следобед.
— Вие… Ще бъдете ли там всички?
— Разбира се. Цялата гилдия. Без Едуард обаче той е затворен на летището си, предполагам в очакване да сваля немските бомбардировачи. Опитал да вземе отпуска по случая, но при сегашните обстоятелства не му разрешили. Но всички останали ще бъдем тук, в това число и Джейн Пийрсън, която е тук заедно с хлапетата си. Мисля, че и Томи Мортимър иска да дойде. Толкова е глупаво, той беше тук за няколко дни и после си замина за Лондон, а сега трябва отново да изминава целия този път. При това след като всички го питаме дали смята това пътуване за толкова необходимо. Но той беше страшно привързан към леля Лавиния, макар че му предлагаше само шери и никога джин. Но постарай се да дойдеш. И да останеш. Всичко е готово за теб. Никога не сме пускали никого в твоята спалня.
— Аз… Аз ще трябва да поговоря с Биди.
— Разбира се, тя ще е съгласна. Освен това вече е време да те видим отново. Ела в неделя. Как ще стигнеш дотук? С колата ли?
— Може би ще си спестя бензина.
— Тогава скачай във влака. Ще те срещна в Пензанс. За нас бензинът не е чак такъв проблем, защото и татко, и Нетълбед имат повече купони, защото участват в Гражданската защита. Вземи „Ривиера“…
— Добре.
— О, моля те, ела. Кажи да. Всички много искаме да те видим и искам да се възхитиш на корема ми. Всички ти изпращат обич, а Лъвдей казва, че си има любима кокошка и я е кръстила на теб. Трябва да бягам, мила. Ще се видим в неделя.
Джудит намери Биди и й обясни положението.
— Искат да отида в Нанчероу. За погребението.
— Тогава, разбира се, трябва да отидеш. Горката стара жена. Колко тъжно. — Биди погледна Джудит, която стоеше и хапеше устната си. — Искаш ли да отидеш?
— Да, така мисля.
— Звучиш неуверено. Едуард ще бъде ли там?
— О, Биди…
— Добре, ще бъде ли?
Джудит поклати глава.
— Не. Не са му дали отпуска.
— Ако бяха му дали, щеше ли да искаш да отидеш?
— Не знам. Може би щях да си намеря извинение да не ходя.
— Мила, всичко е станало преди половин година и оттогава живееш при мен като свята малка монахиня. Не можеш да вехнеш по Едуард Кеъри-Луис до края на живота си. Освен това всичко е хипотетично, защото казваш, че няма да е там. Затова заминаваш. Ще видиш отново всичките си приятели.
— Само ми е неприятно, че те оставям сама. Кой ще готви? Не трябва да спираш да се храниш.
— Няма. Ще си купувам пълнени хлебчета от фурната и ще ям много плодове. А ако сега ми покажеш как, ще мога да си варя яйца. А госпожа Даг ще ми прави супа и просто обожавам хляб и маргарин.
Но Джудит продължаваше да се колебае. По всички външни признаци Биди се беше оправила. Подтиквана от Хестър, тя се беше присъединила към Червения кръст и ходеше в къщата й две сутрини седмично, за да опакова помощи за частите във Франция. Освен това беше започнала отново да играе бридж и да се среща със старите си приятели. Но Джудит, която живееше с нея всеки божи ден, знаеше, че след смъртта на Нед нещо у Биди също умря, така че тя никога нямаше истински да се примири с ужасната загуба на единственото си дете. В някои дни, когато слънцето сияеше и въздухът просто искреше, се появяваше слаб проблясък на някогашната й оживеност и тя изричаше някоя от своите страхотно смешни импровизирани забележки, и двете започваха да се смеят, и за миг всичко беше както преди, сякаш нищо не бе ставало. Но в други дни я налягаше депресията, тя лежеше и не искаше да стане, пушеше прекалено много и все поглеждаше часовника, за да види дали не е станало време за първото й вечерно питие. Джудит знаеше, че често тя не можеше да устои на изкушението да започне преждевременно, и когато се връщаше от разходка, намираше Биди във фотьойла й, стиснала скъпоценната чаша с две ръце, сякаш целият й живот зависеше от нея.