— Просто не ми харесва да те оставя сама — каза тя.
— Тук ще е госпожа Даг. Казах ти. И Хестър надолу по пътя, и всичките ми прекрасни дами от Червения кръст. И Мораг за компания. Ще бъда добре. Освен това не можеш вечно да мухлясваш тук. Сега, когато свършихте с Хестър със стенографията и машинописа, наистина няма причина повече да стоиш тук. Не искам да си тръгваш, разбира се, но и не помисляй да не си тръгваш само заради мен. Нека се изправим пред това — аз трябва да бъда независима. Няколко дни без теб ще ми бъдат ценна тренировка.
И така Джудит беше убедена.
— Добре — каза тя и се усмихна, защото нерешителността беше преодоляна и с окуражаването на Биди беше взела трудното си решение. Изведнъж стана силно възбудена, сякаш планираше ваканция, което, разбира се, не беше така, и макар че чакаше с огромно нетърпение завръщането си в Нанчероу, оставаше фактът, че две много специални личности нямаше да са там. Леля Лавиния, защото беше мъртва, а Едуард поради изискванията на войната. Не. Грешка. Не поради изискванията на войната. Едуард беше изгубен завинаги за нея поради собствената й наивност и неопитност. Беше си отишъл от живота й и за това можеше да обвинява само себе си.
Но. И това беше голямо „но“. Нанчероу беше нещо постоянно и тя се връщаше там, в това място с удобства, топлина и лукс, където отговорностите могат да се изхвърлят зад борда и човек може пак да се остави на усещането, че отново е дете. Поне за няколко дни. Всичко вероятно ще бъде страшно тъжно, то тя ще е там, ще се върне в собствената си розова спалня, любимите си неща, своето бюро и грамофона, китайското си сандъче. Мислеше си как ще отвори прозорците и ще се наведе навън, към гледката на двора, пробляскващото море и белите гълъби с ветрилата на опашките си, които гукаха в гълъбарника. И кискането с Лъвдей, и просто да бъде с Атина, Мери Милиуей, Даяна и полковника. Сърцето й се изпълни с благодарност и тя разбра, че това ще е второто най-хубаво завръщане у дома, и се питаше дали леля Лавиния, където и да беше сега, разбираше богатството на завещанието си.
Пътуването до Корнуол беше потопено в носталгия и спомени. Гарата на Плимут, вече съвсем добре позната, беше задръстена от млади моряци и багажи, новобранци, отправили се нагоре по страната. Те се събираха на отсрещната платформа, строени в нещо като редица от разгневен морски старшина. Когато влакът „Корнуолска Ривиера“ навлезе в гарата, те моментално изчезнаха от погледа зад огромния пулсиращ парен локомотив, но все още бяха там, когато влакът тръгна от гарата, и последният им вид за Джудит беше петно от нови, ярки морскосини униформи и млади, розовобузи лица.
Почти веднага влакът затрака по моста Салташ и пристанището беше препълнено с кораби на Нейно Величество — вече не сиви, а целите камуфлажно боядисани. После Корнуол. Розово боядисани къщи, дълбоки долини и виадукти. Влакът спря в Пар. „Пар. Пар. Пар. Връзка с Нюкей“, изпя началник-гарата, както винаги. Тръроу. Джудит видя малкото градче, струпано около високата кула на катедралата, и си спомни как идваха тук да купят грамофон с господин Бейнс и как я покани на обяд в „Червения лъв“. И си помисли за Джеръми, когато го видя за пръв път, как беше събрал нещата си и беше казал „довиждане“, беше слязъл от влака в Тръроу и тогава тя беше си помислила, че никога вече няма да го види и че със сигурност никога няма да научи името му.
И най-после Хейл и делтата, синя и с висок прилив, и от далечната страна Пенмарън, където фронтонът на Ривървю ясно се виждаше през младата априлска зеленина на дърветата.
На жп възела тя свали куфара си от лавицата и застана в коридора, като не искаше да пропусне първия изглед към Маунт Бей и морето. Бреговете, докато влакът тракаше по крайбрежието, бяха защитени с ограда от бодлива тел и имаше циментови бетонни бункери, попълнени с войници, и противотанкови препятствия, готови за нахлуване откъм морето. И все пак заливът искреше на слънцето точно както винаги и въздухът беше изпълнен с крясък на чайки и силен мирис на изхвърлени на брега водорасли.
Атина беше там и я чакаше. Застанала на перона, моментално забележима с русата си коса, развявана от вятъра. Бременността й определено личеше, защото не беше направила и най-малко усилие да я прикрие, и носеше торбести дънки и мъжка риза с навити ръкави и свободно висящи предници.