стана, усмихна й се и завъртя рошавата си опашка. Окото откъм бялата страна на муцуната й не беше със съвсем същия цвят като окото от черната половина и това й придаваше любопитно изражение, сякаш намигваше.
Биди й каза:
— Доста си сладка.
— Обожава те. Личи си.
Боб, като се върна от лов, толкова се зарадва да види сина си, който го чакаше вкъщи, че едва забеляза колито. И преди да осъзнае, че Мораг ще бъде постоянен заселник, Нед беше му почистил пушката, беше го обезоръжил и лишил от почва под краката за възражения.
Което не означаваше, че всички съмнения са премахнати.
— Няма да създава бъркотия, нали?
— Разбира се, че няма, татко. Тя ще си върши всичко в градината.
— Къде ще спи?
— В кухнята, предполагам. Ще й купя кошница в Боуви Трейси. И постелка. И нашийник, и каишка. И купа за хранене. И малко храна…
Но Боб разбра, че Нед вече беше прахосал доста време и пари за Мораг, за да каже нещо за сметката с ветеринаря, както и за изхабяването на безценния дълъг уикенд, за да донесе кучето при майка си. Мисълта за бъдещи разходи, всички за сметка на трудно спечелената заплата на младши лейтенант, беше повече, отколкото баща му можеше да понесе.
— Не. Аз ще ги купя — каза той. Погледна часовника си. — Така. Сега е събота вечер. Имаме броени минути да отскочим до железарския магазин, преди да го затворят. Ти можеш да избереш снаряжението. Аз ще платя сметката.
Всичко това беше станало преди два месеца и сега Биди трудно си представяше живота без Мораг. Тя беше сладко и некапризно създание, обичаше дългите разходки, но беше напълно доволна и само да си играе в градината, ако на никой друг не му се иска да се разхожда или предпочита да играе бридж с приятелите си. Този следобед Мораг беше лишена от разходка, защото въпреки чудесния ден Боб беше прекарал повечето си време вътре, като разчистваше книжата от бюрото си, преравяше шкафовете, изхвърляше износени или ненужни дрехи. Като свърши с това, беше насочил вниманието си към гаража, който настоятелно се нуждаеше от хубаво пролетно почистване. За да се разправи с натрупания в резултат боклук, той запали голям огън на двора и всичко, което не можеше да гори, като счупени коси, стари бензинови туби, триколесен велосипед, останал само с две колела, и ръждясала сенокосачка, беше струпал извън задната врата, за да чака следващото минаване на камиона за боклук.
Заключението от всичко това беше прекалено ясно за Биди. Тя разбираше съпруга си много добре и знаеше, че личната му разяждаща тревога и безпокойство можеха да се разсеят само с яростна физическа активност. Като го гледаше през кухненския прозорец, сърцето й натежаваше от мъка. Сякаш той вече знаеше, че войната е неизбежна и сега се беше заловил с чистене на палубите на кораба си, преди да започне боят.
Но най-после не остана какво повече да се прави. Той влезе вкъщи за чаша възстановителен чай на кухненската маса и бяха там и двамата, когато Джудит се обади по телефона. Апаратът беше в хола и Биди отиде да отговори. Когато се върна, Боб попита:
— Кой беше?
Биди седна отново, отпи глътка чай, но беше вече изстинал.
— Джудит.
— Какво каза?
— Иска да дойде. Тук. Сега. Днес. Шофира насам от Корнуол с колата си. Каза, че ще пристигне около десет часа.
Боб вдигна рошавите си вежди.
— Какво е станало?
— Нямам представа.
— Как звучеше?
— Нормално. — Тя помисли над това. — Прекалено ведра. Чуплива. Нали разбираш?
— Каза ли защо иска да дойде?
— Не. Никакви подробности. Каза, че ще обясни, когато пристигне.
— От къщата на семейство Кеъри-Луис ли се обади?
— Да.
— Нещо трябва да е станало.
— Може би се е скарала с приятелката си Лъвдей. Или някак се е изложила.
— Това е съвсем нетипично за Джудит!
— Ами че е така, така е! Нищо, каквато и да е причината, тя идва. Ще ми помогне да ушием завесите. Купих цяла бала от проклетия черен плат, но още не съм ги скроила. Джудит е факир с шевната машина. — Тя стана да изпразни канчето с изстинал чай в мивката и си наля нов от чайника. Мораг, която се надяваше да получи нещо за ядене, седна на чергата пред огъня и се втренчи в Биди. — Ей, още не е станало време, лакомия такава — каза й Биди. — Мило кученце, Джудит още не те е виждала. Дори не знае за теб. Ако си добра към нея, може би ще те води на разходка. — Тя се изправи и се облегна на мивката. — Дори не се налага да й приготвям легло, защото госпожа Даг оправи гостната стая в петък сутринта. Тя и без това се канеше да ни погостува по-късно и смятахме да отидем до Лондон да си напазарува неща за Сингапур. Така че е само въпрос на придвижване на датите малко напред. — През масата тя срещна погледа на съпруга си. — О, Боб, няма нужда да се тюхкаме преждевременно, да се тревожим прекалено много. Каквото и да е, просто ще трябва да разберем.