— Джудит!
Те се срещнаха по средата на перона, Джудит остави куфара си и се прегърнаха. Въпреки нетипичното си хъшлашко облекло, Атина ухаеше винаги на много приятен скъп парфюм.
— Господи, божествено е да те видя. Отслабнала си, аз съм напълняла. — Тя се поглади по корема. — Не е ли вълнуващо? Става все по-голям всеки божи ден.
— Кога ще се роди?
— През юли. Нямам търпение. Това ли ти е багажът?
— А ти какво очакваше, огромни куфари и кутии с шапки?
— Колата е отвън. Хайде, да си отидем вкъщи.
Колата беше малка изненада. Нито една от големите, престижни возила, които бяха толкова неделима част от Нанчероу, а малък очукан пикап с надпис от главни букви отстрани Х. УИЛЯМС, РИБАР.
— Кой е станал рибар? — попита Джудит развеселена.
— Нали е смехория? Татко я купи на старо, за да пестим бензин. Нямаш представа колко народ можеш да натъпчеш отзад. Купихме я преди седмица. Нямахме време да заличим името. Пък и не мисля, че трябва. Намирам, че е страхотно шикозно. Така смята и мама.
Джудит натовари куфара си в миришещата на риба вътрешност и двете потеглиха. Пикапът ритна назад един-два пъти, а после подскочи напред, като на косъм се размина с пристанищната стена.
— Толкова е хубаво, че дойде. Всички бяхме ужасени да не се откажеш в последния момент. Как е леля ти? Горкият Нед. Да стане такова ужасно страховито нещо. Всички ужасно съжаляваме.
— Добре е. Мисля, че полека се възстановява. Но зимата беше ужасно трудна.
— Има си хас. Какво правеше през това време?
— Учих стенография и машинопис. Вече имам необходимата бързина и всичко останало и сега нищо не ми пречи да постъпя на служба или да намеря някаква работа.
— Кога мислиш да направиш това?
— Не знам. Някой ден. — Тя смени темата. — Чувала ли си нещо за Джеръми Уелс?
— Защо питаш?
— Сетих се за него във влака. Когато стигнахме в Тръроу.
— Баща му намина онзи ден, защото Камила Пийрсън падна от люлката и си нарани главата, а Мери помисли, че може би трябва да я зашият, но не се наложи. Той каза, че Джеръми кръстосва напред-назад Атлантическия океан с един разрушител. Конвоират търговски кораби. Не се разпростря нашироко, но всичко изглежда доста страшно. А Гас е във Франция с Планинската дивизия, но там като че ли не става нищо особено.
— А Рупърт? — попита Джудит, преди Атина да заговори за Едуард.
— О, той е добре. Пише ми безброй забавни писма.
— Къде е?
— В Палестина. Място, наречено Джедера. Само че не трябва да го казвам на никого, за да не чуе някой шпионин. И те все още са кавалерийско поделение, защото досега не са механизирани. Бих си помислила след това, което се случи с полската кавалерия, че ще минат на танкове бързо-бързо, нали така? Но смятам, че Министерството на войната знае какво прави. Той пише много. Страшно се вълнува за бебето. Непрекъснато предлага кошмарни имена като Сесил, Ърнест или Хърбърт. Семейни имена на Райкрофт. Пълен ужас.
— Ами ако е момиче?
— Ще я нарека Клементина.
— Това е сорт портокали.
— Може да бъде портокалово бебе. Както и да е, ще е божествена. Сега съм доста сред деца с Роди и Камила наоколо. Винаги съм мислела, че са малко разглезени — спомни си хленченето им онази Коледа, — но Мери Милиуей ги вкара в пътя за нула време и сега са наистина сладки. Непрекъснато сипят убийствени коментари.
— А Томи Мортимър?
— Пристига утре. Искаше да си донесе редингота, но татко каза, че това ще е престараване.
— Странно ли се чувства човек без леля Лавиния?
— Да. Странно. Сякаш знаеш, че в къщата има празна стая без никакви цветя и със затворени прозорци. Толкова е окончателно, нали? Говоря за смъртта.
— Да. Наистина е окончателно.
По-късно, когато всичко беше приключило благополучно, всички решиха, че погребението на Лавиния Боскауин беше толкова абсолютно правилно, сякаш беше го организирала тя самата. Мек пролетен следобед. Църквата в Розмълиън, пълна с цветя, и леля Лавиния, спокойна в ковчега си, очакваща там да поздрави най-близките си приятели за последен път. Тесните, неудобни пейки бяха претъпкани с разнообразни индивиди, никой от които за нищо на света не би пропуснал такъв случай. Те идваха от всички части на графството и всички пътеки на живота от главата на съдебната и изпълнителната власт надолу. Намери се място и за най-низшия — пенсиониран моряк от Пенбърт, който с години беше снабдявал госпожа Боскауен с прясна риба, и за глупавия юноша, който беше поддържал училищния бойлер и беше чистил примитивните тоалетни.