Изабел беше тук, разбира се, и градинарят на Дауър Хауз, облечен в най-хубавия си костюм от зелен туид с роза „Славата на Дижон“ в петлицата. От Пензанс пристигнаха тройка професионалисти: господин Бейнс, господин Юстик (банковият директор) и собственикът на хотел „Митр“. От Тръроу — доктор и госпожа Уелс. Вдовицата лейди Трегура бе взела такси за целия път от Лонстън и никак не изглеждаше зле след преживяното, но някои други от скърбящите не бяха толкова чевръсти и имаха нужда от помощ, за да минат през покритата порта към църквата, като пристъпваха по засенчената от тис пътека, опрени на бастуни и патерици, а и след като се настаниха, имаха затруднения с досадните слухови апарати и слухови тръби. Един стар господин пристигна с инвалидната си количка, бутана от малко по-младия му прислужник, и въпреки това, когато църквата се напълни, органът захриптя нещо, в което много трудно можеше да се разпознае „Ловецът“ от Елгар.
Групата от Нанчероу заемаше първите две пейки. Едгар Кеъри-Луис и Даяна, Атина, Лъвдей и Мери Милиуей седяха на първата. Зад тях бяха гостите им Джудит, Томи Мортимър и Джейн Пийрсън, и господин и госпожа Нетълбед. Хети беше оставена отзад, за да се грижи за Камила и Роди Пийрсън. И Мери, и госпожа Нетълбед малко се безпокояха от това подреждане, защото Хети не беше нито най-умното, нито най-надеждното от момичетата, но госпожа Нетълбед на излизане от църквата й взе страха, като й каза, че ако намери тези деца с мъниста в носовете като се върне вкъщи, ще си има проблеми.
Всички те, кой със свои, кой с взети назаем дрехи бяха успели да се облекат в мастиленочерно. Всички освен Атина, която носеше свободна майчинска дреха от кремав креп и приличаше на красив, съвсем ведър ангел.
Накрая всичко беше уредено. Камбаната престана да бие и органът изхриптя посред пасажа и млъкна. Отзад през отворената врата на църквата се чуваше чуруликане на птички. Възрастният викарий се изправи на крака и изведнъж реши, че трябва да си издуха носа. Това отне известно време и всички търпеливо чакаха, загледани в него, докато ровеше в джоба си за носната си кърпа, разгъна я с тръскане, шумно се изсекна в нея и я прибра отново. След това прочисти гърлото си и накрая обяви с треперещ глас, че госпожа Кеъри-Луис го е помолила да обяви, че всички са поканени след службата да отидат в Нанчероу да почетат паметта на покойната. Като свърши с тази важна част от задълженията си, той отвори молитвената книга, тези от паството, които можеха, станаха на крака и службата започна.
Аз съм възкресението и живота, казва Бог,
който е вярвал в мен, макар и мъртъв, ще живее…
Те изпяха един-два химна, полковник Кеъри-Луис прочете подходящ пасаж от Библията, последва молитва и всичко свърши. Шестима мъже тръгнаха да вдигнат ковчега с тялото на леля Лавиния високо до раменете си. Собственикът на погребалното бюро и плещестият му помощник, полковникът, Томи Мортимър, клисарят и облеченият в зелено градинар, който, както Атина отбеляза по-късно, приличаше на мило малко джудже, попаднало не където трябва. Ковчегът, странно малък, беше изнесен навън, в огряното от слънце гробище, и хората с различна скорост го последваха.
Джудит, тактично отдалечена от семейството, гледаше ритуала на погребението и слушаше думите. Прах при прах, пепел при пепел, но беше трудно да повярва, че нещо толкова крайно има нещо общо с леля Лавиния. Тя се огледа наоколо и видя, застанала малко настрана, фигурата на господин Бейнс и си спомни погребението на леля Луиза през студената зима в двора на църквата в Пенмарън, спомни си колко беше добър към нея той през онзи ужасен ден. И после се оказа, че мисли за Едуард, и искаше заради него самия той да беше тук и да беше помогнал да отнесат леля Лавиния до сетното й жилище, да я изпрати до края на пътя й.
Понеже приемната на Нанчероу беше неизползваема, поменът за леля Лавиния се състоя в трапезарията. Всичко беше приготвено предварително и направено тържествено. В средата на рамката над камината стоеше артистично подреден огромен букет от букови листа и бели нарциси, които Даяна беше брала повечето време от сутринта. В камината весело гореше огън, макар че априлският следобед беше толкова топъл, че можеше прозорците да се оставят отворени и да се пусне прохладният солен въздух в къщата.
Голямата маса, разгъната до пълната си дължина, беше покрита с бяла покривка и печените произведения на госпожа Нетълбед (цели два дни труд) бяха изложени за всички — първо, да им се възхитят, после да се изконсумират. Пандишпани, плодови пити с лимонов крем, меденки с джинджифил, кифлички, мънички сандвичи с краставица и пастет от аншоа, вълшебни ледени сладкиши и масленки.