— Вече придобих бързина, така че мисля, че мога да оставя Биди и да си потърся някаква работа, но никак не ми се иска просто да си тръгна и да я оставя сама…
— Има време за всичко. Може би това ще стане по-скоро, отколкото мислиш. Така или иначе, явно оцеляваш. А сега има още нещо, което трябва да ти кажа. Отнася се за полковник Фосет.
Джудит замръзна. Каква ужасяваща новина се кани да й съобщи господин Бийнс? Мисълта, че може и да не е ужасяваща, никога не бе й минала през ума, защото дори сега споменаването на името на Били Фосет беше предостатъчно, за да скове сърцето й от страх.
— Какво за него?
— Не се вкаменявай така. Мъртъв е.
— Мъртъв?
— Станало е миналата седмица. Бил е в банката в Порткерис, мисля, за да осребри чек. И се появил банковият управител от кабинета си и му казал много любезно, че би искал да поговорят малко за превишения му кредит. При което старецът изпаднал в страхотен бяс, изведнъж посинял в лице, извикал задъхано и паднал по гръб. Неподвижен. Можеш да си представиш смайването. Оказало се, че е получил масивен инфаркт. Извикали линейка и го откарали в общата болница в Пензанс, но при пристигането бил вече мъртъв.
Джудит не можа да намери какво да каже. Докато господин Бейнс говореше, първоначалният й шок и ужас постепенно се смениха с истерично желание да се смее, защото си представяше сцената на кончината му толкова ясно, че всичко изглеждаше по-скоро нелепо, отколкото трагично… не толкова различно от вечерта, когато Едуард Кеъри-Луис го беше тръшнал в канавката пред Слайдинг Такъл.
На ръба на нервен смях, тя сложи ръка на устата си, но очите й издаваха смеха й и господин Бейнс се усмихна съчувствено и поклати глава, сякаш не намираше думи.
— Предполагам, че трябва да направим сериозни физиономии, но аз имах точно същата реакция, когато ми казаха какво е станало. Веднъж престанал да е заплаха, той стана просто смешен старец.
— Знам, че не би трябвало да се смея.
— А какво друго да направи човек?
— Толкова много хора умират.
— Знам. Съжалявам.
— Съдиха ли го?
— Разбира се. Точно пред съдията на тримесечното заседание на Архангеловден. Обявил го е за виновен и адвокатът му извадил множество неуместни смекчаващи вината обстоятелства: стар, лоялен войн на краля, травматични преживявания в Афганистан и така нататък, и така нататък. Така получил освобождаване и тежка глоба и предупреждение. Имал е късмет, че не го пратили в затвора, но мисля, че остатъкът от живота му е бил доста окаян. Никой в Пенмарън не е искал да си има работа с него и го накарали да напусне голф клуба.
— Какво е правил тогава?
— Нямам представа. Пиянствал, предполагам. Единственото, в което можем да сме сигурни, е, че е престанал да ходи на кино.
— Какъв жалък край на живота му.
— Не бих го съжалявал особено. Пък и без това е късно за съжаления.
— Изненадана съм, че господин Уорън или Хедър не са ми казали за смъртта му.
— Казах ти, че току-що е станало. Имаше мъничка бележка в „Уестърн Морнинг Нюз“ преди два дни. Били Фосет не беше нито много известен, нито особено обичан.
— Това би трябвало да прави нещата тъжни.
— Не тъжи. Просто махни от мислите си това злополучно събитие завинаги.
През цялото това време господин Бейнс беше стоял, както беше го сварила, с високата си, ъглеста фигура, опряна на ръба на бюрото на полковник Кеъри-Луис. Сега обаче той се изправи и отиде да вземе чантата си, която беше сложил на един стол. Той я остави на килима и седна, кръстосвайки дългите си крака. Джудит, като го гледаше, гадаеше дали ще свали очилата си и ще започне да ги бърше с копринената си носна кърпа. Което той направи и тя разбра, че той събира и подрежда мислите си.
— Сега да минем към същността на работата — каза той и отново сложи очилата си, остави носната кърпа и скръсти ръце. — Може би е малко преждевременно, но искам да поговорим, преди да тръгнеш отново за Девън. Става дума за къщата на госпожа Боскауен…
— Дауър Хауз?
— Точно така. Искам да знам какво ще отговориш, ако ти предложа да я купиш. Както казах, сега не е най-подходящият момент за подобни разговори, но съм обмислил нещата и при дадените обстоятелства реших, че няма смисъл да се губи време.
Той замълча. През стаята очите им се срещнаха. Джудит го гледаше втренчено и се питаше дали внезапно не се е побъркал. Но той явно чакаше реакцията й на своята смайваща схема.
— Но аз не искам къща — каза тя. — На осемнадесет години съм. Последното нещо, което ми трябва точно сега, е къща. Във война сме, вероятно ще постъпя в службите и няма да ме има с години. За какво ми е да се грижа още и за къща…