— Нека ти обясня.
— …И освен това Дауър Хауз категорично няма да се обяви за продаване. Той не е ли част от имота Нанчероу?
— Някога е бил. Вече не е. Веднага щом станал в състояние да го направи, господин Боскауен е откупил пълната собственост.
— Няма ли полковник Кеъри-Луис да поиска да си го купи обратно?
— Обсъждах това с него и видимо няма такива намерения.
— Вече сте говорили с полковника за това?
— Разбира се. Нямаше да те търся, ако първо не бях научил мнението му по въпроса. То е прекалено важно. Трябваше ми не само одобрението му, а и неговото мнение.
— Защо е толкова важно? Защо купуването на Дауър Хауз е толкова важно?
— Защото, като един от твоите опекуни, смятам, че този имот е може би най-добрата инвестиция, която можеш да направиш. Тухлите и хоросанът никога не губят стойността си и ако се поддържат правилно, могат само да повишават цената си. А сега е подходящо време да се купува, защото цените паднаха, както става винаги по време на война, по един вечен закон. Знам, че си прекалено млада и бъдещето е пълно с неизвестности, но все пак човек трябва да гледа напред. Каквото и да стане, ще имаш база. Свои собствени корени. Другото съображение е семейството ти. Ти, благодарение на госпожа Форестър, си тази, която има пари. Да притежаваш Дауър Хауз ще означава дом за теб, майка ти, баща ти и Джес, където да се върнат, когато свърши времето им в Сингапур. Някъде, където да живеят, докато намерят къща за себе си.
— Но това няма да стане още много години.
— Така е. Но ще стане.
Джудит замълча. Изведнъж се появиха много неща, за които да мисли. Дауър Хауз. Да стане неин. Неин собствен дом. Корени. Нещото, което никога не беше познавала и за което беше копняла. Облегната назад в широкия стол, тя зяпаше празната камина и остави въображението си да броди из старата къща с тихите старомодни стаи, тиктакащия часовник и скърцащите столове. Гостната, искряща от слънчева светлина и горящ огън. Избелелите килими и пердета, вечната миризма на цветя. Спомни си влажния каменен пасаж, който водеше към старите кухненски помещения, и за застиналата атмосфера, която винаги очароваше. Спомни си гледката през прозорците, с линията на хоризонта, минаваща през най-високите клони на монтерейските борове, после градината, която слизаше на тераси надолу в овощната градина, където пък беше хижата на Атина и Едуард… Възможно ли би било да се справи с толкова много най-различни спомени? В този момент изглеждаше невъзможно да разбере.
— Не мога да реша толкова бързо — каза тя.
— Помисли си.
— Мисля. Трябва да разберете. Винаги съм мечтала да имам малка своя собствена къща, която да не е на никого, освен на мен самата. Но това беше само мечта. И ако не мога да живея в нея, какъв е смисълът? Ако купя Дауър Хауз, какво ще правя с нея? Тя не може да се изостави, да бъде празна.
— Няма защо да е празна — каза господин Бейнс с много разумен тон. — Изабел ще си отиде, разбира се. Вече си е направила план да живее при брат си и жена му и преди да умре, госпожа Боскауен се погрижи за някаква годишна рента за Изабел, за да може да завърши дните си независима и с достойнство. Колкото до къщата, тя може да се даде под наем. Може би на някое лондонско семейство, което иска да се евакуира на село. Няма да има липса на наематели, убеден съм. Или може би можем да намерим пенсионирана двойка да я пази, или някого, който ще е благодарен да има покрив над главата и малък редовен доход… — Той говореше убедително, но Джудит престана да го слуша.
Човек, благодарен за покрив над главата. Човек, който би се грижил за градината, би чистил и лъскал къщата като своя собствена. Който ще смята старомодната кухня за върха на лукса и удобството и вероятно ще избухне в сълзи от радост, при вида на една малка баня с белите си плътно сглобени (длъб и зъб) стени и тоалетна с висяща верига и дръжка с надпис ДРЪПНИ на нея.
— …Имотът, разбира се, не е в най-добро състояние. Подозирам начало на сухо гниене в пода на кухнята, има няколко влажни петна на тавана на мансардата, но…
Джудит каза:
— Филис.
Прекъснат насред думата, господин Бейнс смръщи вежди.
— Моля?
— Филис. Филис би могла да се грижи за нея. — Идеята се разрасна, разцъфтя. Пламнала от възбуда, тя се изправи, наведе се напред с ръце, кръстосани на коленете. — О, сигурно помните Филис. Тя работеше за нас в Ривървю. Сега тя е Филис Еди. Омъжи се за Сирил, приятелят й, и има бебе. Ходих да я видя, когато бях в Порткерис през лятото. С колата си. Не бях я виждала четири години…