— Това не е парти, а помен.
— Приличаше на парти.
— Грешно ли е да се чувстваш толкова развълнуван в деня на погребението на леля Лавиния?
— Мисля, че причината за твоето вълнение би й доставила само удоволствие.
Не беше изминал и месец в Апър Бикли и господин Бейнс се обади. Един четвъртък сутринта. Биди беше отишла в къщата на Хестър и при своите дами от Червения кръст, а Джудит беше в предната градина и късаше първите момини сълзи, за да изпълни с благоухание всекидневната стая. Снопчето тънички като тел стъбълца в ръцете й се удебеляваше, ароматът на мъничките бели камбанки, настанени между заострените зелени листа, беше прелестен.
Тя чу звъна на телефона от къщата. Изчака, в случай че госпожа Даг чуе и вдигне слушалката, но той продължи да звъни и тя забърза през поляната и вратата на градината към хола.
— Апър Бикли.
— Джудит, тук е Роджър Бейнс.
— Господин Бейнс! — Тя внимателно сложи букетчето момини сълзи на масата. — Чаках да се обадите.
— Извинявай. Отне повече време, отколкото предвиждах. Но мисля, че вече сме съвсем сигурни. Земемерът…
Но Джудит не пожела да знае какво е казал земемерът.
— Ще можем ли да купим Дауър Хауз?
— Да. Вече е уредено. Необходимо е само твоето присъствие и няколко подписа.
— Ох, олекна ми. Помислих си, че е станало нещо лошо, някаква пречка или някакви неизвестни роднини претендират за собственост.
— Не, няма нищо толкова катастрофално. Единствената трудност е, че струва три хиляди и че данните на земемера не са толкова добри…
— Няма значение.
— Но за теб трябва да има. — Тя долови развеселеност в тона му. — Като притежател на къща, трябва да си наясно с всички дефекти и в никакъв случай да не купуваш нещо слепешката.
— Някой ден ще оправим дефектите. Най-важното е, че ще получим къщата. — Ще може да се обади на Филис. Това ще е най-хубавата част. Да отиде с колата до Сейнт Джъст и да каже на Филис. Като мислеше за това, тя просто не можеше да дочака да види лицето на Филис. — Какво искате да направя аз?
— Да дойдеш в Корнуол възможно най-скоро и ще имаме всички документи подписани и подпечатани.
— Какъв ден е днес?
— Четвъртък.
— Ще дойда в понеделник. Това достатъчно скоро ли е? Трябва ми малко време да организирам нещата тук, храна за уикенда например. Но ще дойда в понеделник. Биди и аз бяхме ужасно пестеливи с купоните за бензин, така че ще дойда с кола.
— Къде ще живееш?
— В Нанчероу, предполагам.
— Ако искаш, можеш да останеш при мен и жена ми.
— О, много сте любезен. Благодаря. Но съм сигурна, че ще бъда добре в Нанчероу. Във всички случаи ще ви се обадя, когато разбера кога точно пристигам. Може би по обяд в понеделник.
— Ела направо в кабинета ми.
— Добре.
— Довиждане, Джудит.
— Довиждане. И благодаря.
Тя остави слушалката на мястото й и остана така с идиотска усмивка за миг-два. След това сграбчи букетчето момини сълзи и тръгна по коридора към кухнята.
Там откри госпожа Даг, която седеше до масата за своята почивка по средата на сутринта. Това включваше приготвяне на чаша силен чай и изяждане на някакво малко парченце храна, което намери оставено настрана на лавица в килера. Понякога това беше хапка-две карфиол със сирене или сандвич със студено агнешко. Днес закуската й беше половин бурканче консервиран компот от праскови, останал от снощния пудинг, допълнен с малко яйчен крем. Докато се угощаваше с тази скромна храна, госпожа Даг обикновено четеше сочните новини от сутрешния вестник, но тази сутрин беше забравила клюките и се беше заела с по-сериозни теми.
Тя вдигна очи, когато Джудит влезе в стаята. Беше мършава дама със ситно накъдрена сива коса и носеше престилка с копчета, безпорядъчно украсена с божури. Беше ушита от една от дамите в Женския институт от парче кретон, останал от нечии пердета, и ярките цветова грабнаха очите на госпожа Даг при една църковна разпродажба миналата Коледа. Оттогава ярките цветове грабваха и очите на Джудит и Биди.
Обикновено бодра и весела, в този момент тя категорично беше в лошо настроение.
— Не знам, сигурна съм… — каза тя.
— Какво не знаете, госпожо Даг?
— Тези немци… Погледни на тази снимка какво са направили с Ротердам. Разрушен до основи. А сега холандската армия се предава и те продължават напред към Франция. Мислех, че няма да успеят да минат през линията Мажино. Така казваха всички. Да се надяваме, че няма да стане като последния път. Окопи и всичко останало. Даг е бил в окопите и казва, че никога не е виждал такава кал.