Джудит привлече стол и седна срещу нея. Госпожа Даг бутна вестника напред и продължи без особена радост да яде компота си от праскови.
Джудит хвърли поглед на оглавената с черни заглавия страница и разбра за какво говореше тя. Картите, с техните стърчащи черни стрелки. Германците бяха преминали през Белгия, Холандия и Франция. Къде бяха Британските експедиционни сили? Тя мислеше за всички, които бяха там — Гас и Чарли Лейниън, Алистър Пийрсън и Джоуи Уорън и още хиляди млади английски войници.
— Те сигурно няма да могат да прегазят Франция! — каза Джудит. Снимките на разрушения Ротердам беше непоносимо да се гледат. — Това е само начално нападение. Сигурна съм, че много скоро всички стрелки ще се обърнат назад.
— Ами не знам, мисля, че малко прекалено се надяваш, ако питаш мен. Господин Чърчил казва, че ще има кръв, пот и сълзи. Помни, че постъпва съвсем добре, като ни го казва право в очите. И за миг не трябва да мислим, че тази война ще е лесна работа. И нямаше да започнат да събират местни доброволни защитници, ако не мислеха, че немците ще дойдат. Даг ще се присъедини към тях. Казва, че е по-добре да сме в безопасност, отколкото да съжаляваме. Но с какво той може да бъде полезен, не мога да си представя. Той нищо не разбира от оръжия. Едва ли може да застреля заек, за немец да не говорим.
Тъй като госпожа Даг отказваше да бъде оптимистка, Джудит сгъна вестника и го отмести.
— Госпожо Даг, искам да поговорим за нещо — каза тя. — Трябва да се срещна с адвоката си. Ще можете ли да се грижите за госпожа Съмървил вместо мен? Както по-рано?
Беше очаквала моментално съгласие, уверяване, че са се справяли прекрасно по-рано и ще го направят и сега. Но реакцията на госпожа Даг на невинното й предложение беше съвсем изненадващо далече от всякакъв ентусиазъм. Отначало тя нищо не каза. Само си седеше с наведени очи и човъркаше остатъка от прасковите. Като я гледаше, Джудит видя червени петна да оцветяват шията и страните на госпожа Даг и устата й се движеше, като прехапа устните си.
— Госпожо Даг?
Госпожа Даг остави лъжицата си.
— Госпожо Даг, какво не е наред?
След малко госпожа Даг вдигна глава и очите им през масата се срещнаха.
— Не мисля, че това е много добра идея — каза тя.
— Но защо?
— Добре. Право да си кажа, Джудит, не мисля, че мога да отговарям. За госпожа Съмървил, имам предвид. Не и сама. Когато те няма.
— Но защо?
— Когато ти не си тук… — В очите й се четеше страдание. — Когато ти не си тук, тя пие.
— Но… — Внезапно сърцето на Джудит се изпълни със страх, цялото й въодушевление се изпари. — Но, госпожо Даг, тя винаги се е радвала на някоя чашка. Един джин на обяд, едно-две уискита вечер. Всички знаят това. И чичо Боб го знае.
— Не става дума за такова пиене, Джудит. Работата е по-сериозна. Силни питиета. Прекалено много. Опасно.
И тя говореше толкова спокойно и решително, че Джудит разбра, че нито преувеличава, нито лъже.
— Но откъде знаете? — попита тя. — Откъде сте сигурна?
— От празните бутилки. Нали знаеш къде отиват те, в една щайга в гаража. И тя се изпразва в кофата за боклук всяка седмица. Когато те нямаше, дойдох една сутрин, когато госпожа Съмървил дори още не беше станала, и отидох да видя дали е добре, и спалнята й вонеше на спирт, а тя спеше като мъртва. Виждала съм пияни да спят така, но никой друг. Не можах да го разбера. Празната щайга не беше препълнена, ни най-малко, така че погледнах в кофата за боклук и там под старите вестници и консервени кутии намерих две празни бутилки от уиски и една празна от джин. Беше ги скрила от мен. Така постъпват пияниците. Крият доказателствата. Имах един вуйчо, не можеше да престане да пие, и цялата къща беше пълна с празни бутилки в чекмеджетата му за чорапи и зад тоалетната.
Тя замълча, като видя нарастващия ужас на лицето на Джудит.
— Съжалявам, Джудит. Наистина. Не исках да ти кажа, но трябва. Мисля, че го прави само когато е самотна. Добре е, когато си тук, но аз съм у вас само сутрин и когато има само кучето, с което да си говори, предполагам, че не може да издържа на самотата, капитанът е толкова далече, а Нед е мъртъв.
Внезапно госпожа Даг се разплака и Джудит не можеше да понесе това. Тя се наведе и сложи ръката си върху отрудената ръка на госпожа Даг.
— Моля те, госпожо Даг, не се тревожи. Много добре направи, че ми каза. Разбира се, че няма да я оставя. Няма да я оставя с теб.
— Но…
Госпожа Даг намери носна кърпичка, избърса сълзите си и издуха носа си. Петната по лицето й започнаха да избледняват. Явно изплюването на камъчето и споделената отговорност за ужасната истина я накараха да се почувства по-добре.