— Ако е нещо наистина лошо, може и да не поиска да ти го каже.
— Ще поиска. Ще я накарам. Разбираме се добре с нея. Във всички случаи не мога да се справям със скрити подводни течения или неизказани чувства.
— Бъди тактична, мила моя.
— Скъпи, разбира се, че ще бъда. И знаеш, че обожавам това дете.
Малко след единадесет часа, когато Биди вече беше започнала да се тревожи, да си представя катастрофи или празен бензинов резервоар, Джудит пристигна. През прозореца Биди видя лъчите на фаровете на кола, която се изкачва по хълма, и чу приближаващ мотор. Тя стана, бързо излезе от стаята, прекоси хола и запали лампата, която висеше над входната врата. Застанала на течение в мрака, с Мораг в краката, тя видя как малкия Морис влиза през отворената порта.
Фаровете угаснаха, вратата се отвори и се появи Джудит.
— О. мила, колко ми олекна. Вече едва не те помислих за умряла. — Те се прегърнаха. — Ужасно ли беше пътуването?
— Не съвсем. Просто дълго. Пък и ти казах, че ще дойда приблизително по това време.
— Знам, че ми каза. Просто нервнича.
— Последната част беше толкова ветровита. В един момент помислих, че ще объркам пътя. — Джудит погледна надолу. — Кой е това?
— Мораг. Кучето ни.
— Никога досега не сте имали куче!
— Сега имаме. На Нед е.
— Ама че сладко същество. Здрасти, Мораг. Откога е при вас?
— От два месеца. Хайде, стига сме приказвали тук. Къде ти е багажът? — Биди отвори задната врата на колата и измъкна куфара на Джудит от седалката. — Това всичко ли е?
— Всичко, което ще ми трябва.
— Надявах се, че ще останеш много дълго.
— Човек никога не знае — каза Джудит, но в тона й нямаше никакъв смях. — Може би ще остана.
Те влязоха вътре. Биди заключи входната врата зад себе си и остави куфара на долното стъпало. В доста студената светлина в коридора те стояха и се разглеждаха взаимно.
„Джудит изглежда добре“, реши Биди. „Малко бледа и много по-слаба, отколкото когато я видях последния път, но не и болна. Нито болна, нито трепереща от сдържани сълзи. Но може би просто е храбра…“
— Къде е чичо Боб?
— Върна се в Девънпорт след чая. Може би ще го видиш следващия уикенд. Какво искаш сега? Да хапнеш? Да пиеш? Мога да ти дам супа.
Джудит поклати глава.
— Легло. Само легло. Капнала съм.
— Искаш ли шише с топла вода?
— Нищо не искам. Само креват и възглавница.
— Качвай се тогава. Същата стая. И не ставай сутринта. Ще ти донеса чаша чай около девет часа.
— Съжалявам — каза Джудит.
— За Бога, за какво?
— За това, че те връхлетях неочаквано.
— Я не ставай смешна! Винаги много обичаме да идваш. — Но чувството в този късен и уязвим час трябваше на всяка цена да се държи на разстояние. Доверяването и изповедите могат да почакат до сутринта. — Хайде, тръгвай. Отивай и положи глава. И хубаво да се наспиш!
— Добре.
Джудит взе куфара си и тръгна по стълбите. Биди я гледаше. Внезапно тя закопня за Боб и страшно й се искаше да не му се беше наложило да тръгва. Вместо неговото успокояващо присъствие тя си наля чаша уиски със сода и като я носеше със себе си отиде в кухнята, сложи Мораг да спи, залости вратата и прозорците и накрая и тя самата се качи горе. На площадката видя, че вратата на спалнята на Джудит беше затворена. Отвъд отворения прозорец бухаше сова, но къщата беше тиха.
Не Биди събуди Джудит, а кучето. В съня си тя чу тракане по вратата, тъй като Мораг дращеше по нея, и последва тънко, настоятелно скимтене. Почти несъзнателно Джудит скочи от леглото, олюлявайки се отвори вратата и пусна кучето вътре, затвори вратата и отново се пъхна в леглото. Заспа отново почти веднага. Когато в девет Биди официално я събуди, като носеше обещаната чаша чай, Мораг се беше свила в края на леглото на Джудит, топъл и тежък товар на краката й.
— Не можех да се начудя къде ли е отишла? — каза Биди, като остави димящата чаша на страничната масичка. — Пуснах я да се изпишка и после изчезна. Помислих си, че е отишла да гони зайци, но явно се е промъкнала в къщата. — Тя нито се скара на Мораг, нито я смъкна от леглото. Просто каза, че е много умно кученце и после отиде да дръпне завесите от кретон и да пусне вътре светлината на новия ден. („Първият ми ден без Едуард“, помисли си Джудит, и й се искаше да не е започнал толкова скоро). — Малко е мъгливо, но мисля, че денят ще е хубав. Как спа?