— Вече е един и петнадесет. Нека се върнем в „Митр“ за празничен обяд с госпожа Съмървил, после всички ще шофираме до Розмълиън и ти ще влезеш във владение на къщата си.
Беше се страхувала, че ще се чувства като нашественик. Че присъствието на леля Лавиния все още ще витае в Дауър Хауз и ще кара Джудит да не иска да влезе, да отваря вратите, без да чука и да ходи по стаи, които са частно владение на друга личност. Но слава Богу, не се почувства така — може би защото всичко беше толкова подредено, аранжирано и чисто, сякаш всяка следа от предишната собственичка беше изстъргана старателно от Изабел. Нямаше никакви цветя. Възглавниците стояха гладки, несмачкани от ползване. Книгите и списанията бяха прибрани някъде, никакви торбички с ръкоделие, очила или наполовина завършени гоблени не се валяха на масата до стола на леля Лавиния. Освен това някои неща бяха изчезнали, с право поискани от семейство Кеъри-Луис, но оставяха празнини, които се виждаха веднага като извадени зъби. Ъглов шкаф, пълен с рокингамски порцелан, венецианското огледало над камината в приемната. Купата от китайски порцелан, винаги препълнена със сухи розови листчета и подправки, портретът на леля Лавиния като дете, който висеше на стената на стълбищната площадка пред спалнята й. В самата й спалня работната маса, която служеше като нощна, като място за хапчета и молитвени книги, също беше изчезнала, както и много от нейните снимки, червеникавокафяви в сребърни рамки. Навсякъде, където бяха стояли или висели, за тях напомняха само голите маси и тъмните петна от неизбелели тапети.
Всичко това нямаше значение. Абсолютно никакво. Къщата вече не беше на леля Лавиния, а нейна.
След весел и дружески обяд в „Митр“ (печено агнешко и сос с каперси, а Биди явно се радваше на новото адвокатско мъжко присъствие) всички заедно влязоха в колата на господин Бейнс и тръгнаха за Розмълиън. Мораг, понеже нямаше при кого да я оставят, също дойде. Биди седна отпред до господин Бейнс, а Джудит и Мораг се настаниха на задната седалка и тя отвори прозореца, за да може кучето да провре шарената си глава навън и да остави вятърът да духа ушите му
— Какво ще я правим, когато отидем в Дауър Хауз? — попита Джудит. — Изабел няма да иска да отпечата лапите си навсякъде по излъскания под или да ръси косми.
— Ще я оставим в колата. Ще я паркираме на сянка и ще оставим прозорците отворени. Щом Изабел си тръгне, ще я освободим.
Изабел вече ги чакаше, когато пристигнаха, облечена в най-хубавите си черен жакет и пола, със сламена шапка на главата, украсена с череши, която беше видяла светлината на безброй летни недели. Двата й малки куфара стояха в подножието на стълбището заедно с голямата й, функционална ръчна чанта. Беше напълно готова за тръгване, но имаше предостатъчно време да ги разведе навсякъде, от кухнята до тавана, и скромно да се радва на шумното им възхищение от огромната работа, която е свършила, като е изпрала пердетата, излъскала подовете, колосала е покривките на леглата, излъскала е месинга и измила прозорците.
През цялото време тя услужливо ръсеше напътствия. „Всички ключове са на тези куки, отстрани на дрешника. От входната и задната врата, от гаража, бараката за сечива, градинската врата, колибата. Кухненската печка трябва да се проверява внимателно сутрин и вечер. Най-хубавите сребърни прибори отидоха в Нанчероу, но вторите след тях са в чекмеджетата. Това е шкафът за спалното бельо, пикапът на пералнята идва във вторник. Внимавайте с крана за топлата вода, защото руква внезапно и попарва.“
Стая след стая те обиколиха къщата от кухнята до трапезарията и приемната. Горе им показаха малката баня, спалнята на леля Лавиния, стаята за гости. И отново на тавана. Стаята, в която беше живяла Изабел с легло в бяла желязна рамка, а срещу нея в другото помещение бяха натрупани стари сандъци и куфари, шивашки манекени, купища журнали, завързани с канап, неработещи шевни машини, навити на руло стари килими и линолеум и четири празни рамки от картини. Изабел каза:
— Щях да изчистя целия този боклук, но не знаех какво да правя с него, тъй като не е мой. А госпожа Кеъри-Луис каза да го оставя.
А големият куфар е пълен със стари писма и снимки…
— Не се безпокой — каза й Джудит. — Направила си толкова много, а всичко това може да се свърши и разчисти когато и да е.
— Изметох пода и разчистих няколко паяжини. Това е хубава стая, с прозорец и всичко. Винаги съм мислела, че от нея става хубава спалня, но къде тогава да дяваме всичко това…