Биди през цялото време почти не беше проговорила. Но сега прекоси пода и застана под наклонения покрив на таванския прозорец и впери очи в гледката.
— Права си, Изабел. От това става прекрасна спалня — каза тя. — Вижда се морето. А днес то е синьо. — Тя се обърна и се усмихна на Изабел. — Няма ли да ти липсва този изглед?
Изабел поклати глава и черешките на шапката и потракнаха.
— Всичко с времето си, госпожо Съмървил. За мен нищо не е същото без госпожа Боскауен. А и от къщата на брат ми има хубава гледка. Не точно като тази, разбира се, но хубава. Право напред през нивите към фабриката за сметана.
Явно тя беше превъзмогнала скръбта си, може би беше си изработила собствена система по време на това бясно пролетно чистене. Сега вече беше готова да напусне във всякакъв смисъл на думата. Те излязоха от тавана и слязоха долу и когато Изабел слезе в хола, чуха шума на приближаващ автомобилен мотор. След малко един остин изхруштя по чакъла и спря зад отворената главна врата. Братът на Изабел беше дошъл да я отведе.
Това отне известно време. Изабел внезапно се засуети, започна да се напряга какво е забравила да каже. А какво беше направила с осигурителната си книжка? Беше намерена в ръчната й чанта. А ей там на въжето за пране има шест чисти кърпи за бърсане на прах, които трябва да се внесат. А ако искат по чаша чай, има в една кутия и кана с мляко на една плоча в килера…
Но накрая господин Бейнс я успокои, увери я, че всичко е тип-топ и може би не трябва да кара брат си да я чака? Малката кола беше натоварена, Изабел стисна ръцете на тримата, беше вмъкната на седалката до шофьора и накрая откарана, без дори да погледне назад, както отбеляза господин Бейнс.
— Радвам се, че мина така — каза Джудит, когато почтително махаха след колата, докато изчезна от погледа. — Нямаше ли да е мъчително, ако беше изпаднала в емоции? Щях де се почувствам сякаш я изхвърлям.
— Пък и ще има хубава гледка към фабриката за сметана. Какво искате да правим сега?
— Трябва ли да се връщате в кабинета?
— Не. Целият ми ден е ваш.
— О, чудесно. Нека останем тук за малко. Ще пусна Мораг и ще й дам вода, после ще сложа чайника и ще изпием по чаша чай.
Господин Бейнс се усмихна.
— Приличаш на дъщеря ми, когато си играе на домакиня.
— Само че сега е наистина.
Понеже следобедът беше много топъл, чаеното парти се състоя на покритата веранда и господин Бейнс донесе разни части от стара плетена от палмови клони мебелна гарнитура и те се разположиха в тях. Няколко малки, прозрачни облачета се появиха на небето, събираха се и после изчезваха като дим. Бриз шумолеше в клоните на тъмнорозова цъфнала слива и листчетата падаха като розов сняг и образуваха розов килим на зелената поляна. Някъде пееше дрозд. Докато пиеха чай от украсените с преплетени рози чаши от костен порцелан на леля Лавиния, Мораг изчезна в проучвателен тур, като очертаваше новата си територия и се запознаваше с всяка интересна миризма.
Биди леко се разтревожи.
— Тя няма да се загуби, нали?
— Няма.
— Докъде се простира градината?
— До подножието на хълма. На тераси. На дъното има овощна градина. По-късно ще ви я покажа. — Дроздът запя отново. Биди остави чашата и чинийката си, облегна се назад и затвори очи.
Сега господин Бейнс и Джудит я оставиха и отново обиколиха къщата, този път със зорки очи за всеки дефект, който изисква незабавно внимание. Влажното петно на тавана на Изабел. Капещ кран в кухнята, подозрението за сухо гниене в миялната за съдове.
— Ще трябва да се свържа с водопроводчик — каза господин Бейнс и след това излезе навън да огледа улеите и улуците и да отбележи липсващите плочки и ръждясалите панти. Джудит, сигурна, че присъствието й не е необходимо, се върна при Биди. По пътя си през кухнята тя взе от куката ключа за колибата. Защото нямаше да има по-подходящо време от това. Единственият злополучен призрак от Дауър Хауз трябваше да бъде прогонен възможно най-скоро, така че да не остане нито ъгълче в новото й владение непочистено и белязано със спомени.
Намериха Биди така, както я оставиха, но Мораг се беше върнала и си почиваше до нея. Джудит отдавна не беше виждала Биди нищо да не прави толкова спокойно. Изглеждаше жалко да я безпокои, но тя не спеше. Джудит дръпна един плетен стол и седна срещу нея.
— Искаш ли да видиш градината?
Биди обърна глава.
— Какво направи с дружелюбния си адвокат?
— Проверява канализацията.
— Колко приятен човек.
— Да. Специален.
— Госпожа Боскауен трябва да е била много спокойна жена.