— Защо казваш това?
— Защото не помня да съм била някога на толкова спокойно място. Нито звук. Само птици и чайки и огряна от слънце градина. И този скъпоценен изглед към морето.
— Когато за пръв път дойдох тук преди години, чувството беше сякаш съм в чужбина. Някъде по Средиземноморието. В Италия може би.
— Точно така. Чист Е. М. Форстър6. Бях забравила Корнуол. Не съм идвала толкова отдавна… Онова последно лято в Ривървю. То е като миналото. Друга страна. Вече Девън изглежда толкова далече.
— Това хубаво ли е?
— Да. Хубаво е. Лекува. Да си някъде… в къща като тази… където няма спомени за Нед.
За пръв път след смъртта на Нед Джудит я чу да произнася името му.
— И това ли е хубаво?
— Да. Не би трябвало. Би следвало да се радвам на спомените си, но Апър Бикли е прекалено пълен с тях. Будя се нощем и ми се струва, че чувам гласа му. Влизам в стаята му и заравям лице в одеялото му, и ридая отчаяно. Тази зима беше толкова ужасна. Ако не беше ти, мисля, че нямаше да я издържа.
— Вече свърши — каза Джудит.
— Все пак трябва да се върна там. Да се справя със слабостите си, да се изправя с лице към действителността. Знам това.
— Не е нужно да се връщаш. Можем да останем тук. Това е моя къща. Можем да се преместим още утре, ако искаш. Можеш да останеш с дни, седмици, месеци. Цяло лято. Защо не?
— О, Джудит. Каква схема. Кога я измисли?
— Ей сега. Докато говореше. Няма какво да ни спира.
— Но горката ми къщичка в Девън! Не мога просто да я изоставя.
— Можеш да я дадеш под наем като мебелирана за лятото. Някое морско семейство, настанено в Девънпорт, ще й скочи веднага, като е толкова под ръка и толкова близо до Плимут. Наистина можеш да пуснеш слух покрай корабостроителницата. Ще намериш наематели за нула време.
— Но семейство Даг…
— Ако я дадеш на добри хора, те спокойно могат да работят при тях, да държат под око къщата и градината вместо теб. Да поживееш тук, ще бъде като хубава ваканция за теб, хем ще ми помогнеш да разчистим всички онези сандъци на тавана.
Внезапно Биди се разсмя.
— Май няма да е кой знае каква ваканция. — Но Джудит забеляза нарастващото вълнение в изражението й.
— Няма какво да ни спре. Не виждаш ли? Няма какво да ти попречи да поживееш тук. Хайде, Биди, съгласи се. Дай си шанс. Заслужаваш го.
— Но ти… Ти се съгласи, че не можеш вечно да живееш с мен, а аз съм толкова безполезна сама…
— Казах ти. Ще повикам Филис и бебето й да дойдат да живеят тук, така че няма да си сама. Винаги си харесвала Филис, и Ана е сладка, и дори да замина някъде и да стана член на женската военноспомагателна служба или нещо подобно, трите можем да бъдем тук заедно. Ще си правим взаимно компания. Ще те заведа в Нанчероу и след като се запознаеш с Даяна и всички тях, няма изобщо да се чувстваш самотна. И можеш да станеш дама на Червения кръст с нея вместо с Хестър Ланг. Не виждаш ли? Всичко се нарежда толкова прекрасно, сякаш сме го планирали предварително.
Но Биди беше все още несигурна.
— Ами Боб?
— Ще му се обадя и ще му разкажа за плановете ни.
— Ами отпуските и командировките. Аз трябва да съм там, когато го пускат в отпуска.
— Това е само малко по-далече от Девън. Или пък, ако искаш, може да хванеш влака за Лондон и да се срещнете там. Моля те, не измисляй други възражения. Просто се съгласи. Във всеки случай поне до края на лятото.
— Ще си помисля — каза Биди тихичко, но Джудит пренебрегна това.
— Знаеш ли какво ще направим? Ще се върнем в „Митр“ тази вечер, ще пренощуваме там, ще си купим малко храна и ще се върнем тук утре. Ще си оправим леглата и ще наберем купища цветя. Ще заредим кухненската печка тази вечер, за да не загасне, тогава ще има много топла вода за къпане, това е абсолютно всичко, за което трябва да мислим.
— Ами Мораг?
— О, Биди, на Мораг страшно ще й хареса да живее тук. Нали, миличко кученце? Тя вече се чувства напълно у дома. Моля те, не измисляй какви още пречки да посочиш. Какъв е смисълът да си имам къща, ако не можем всички да й се радваме?
Накрая Биди се предаде.
— Добре. Ще опитаме. Ще си дадем срок две-три седмици. — И после се разсмя. — Да ме убият, ако знам, просто не мога да си представя откъде си взела тази сила да убеждаваш. Нямат я нито милата ти майка, нито баща ти.
— Приятно ми е да мисля, че ми е дошла от теб. А сега бързо, преди господин Бейнс да се върне и да каже, че е време да тръгваме за Пензанс, ела с мен да ти покажа градината.
И така Биди стана, излязоха заедно в приятната топлина на късния следобед и минаха през тревата по пътеката, която водеше през градината с рози надолу към овощната градина. Тук изпокривените ябълкови дървета бяха обвити в мъгла от млада зеленина. Цветовете им бяха преминали и вече се образуваха мънички пъпчици на бъдещите плодове. Тревата беше висока, набодена с диви макове и маргарити. Скоро всичко трябваше да се окоси и напласти в малки купи сено.
6
Е. М. Форстър — английски писател, прекратил преждевременно творческата си кариера — бел. ред.