С много обич, Джудит
Чудото за девет дни — евакуацията на британските части от Дюнкерк, приключи. Началниците бяха върнати вкъщи една нощ на 26 май, но Дюнкерк беше в пламъци, след дни и нощи на постоянни нападения кейовете и пристанищата бяха разрушени. Така че каквото беше останало от британския експедиционен корпус се събираше по бреговете и дюните, за да очаква спасяване. Частите бяха спокойни и подредени, строени в дълги извити опашки на плоските френски пясъци.
Военните кораби и флотски разрушители под непрекъснат обстрел и въздушни бомбардировки бяха на известно разстояние от брега, но без транспортни средства нямаше начин блокираните военни части да стигнат до тях. В резултат плъзна слух, че сигурността е вдигната и следващата нощ от Доувър флота от малки лодки заплава през Английския канал. Яхти и баржи, лодки за забавления, влекачи и гумени лодки. Те идваха от яхтените пристанища и кораборемонтни работилници в Пул и Хамбъл, от остров Хейлинг и Хастингс, остров Канви и Бърнам на Крауч. И хората, които управляваха тези малки съдове, бяха старци и млади момчета, пенсионирани банкови чиновници, рибари и брокери, и всеки достатъчно решителен, който някога е прекарвал мирните си лета в невинно вземане-даване с лодки.
Поръчението им беше да стигнат колкото е възможно по-близо до брега, да натоварят военните и да ги закарат към безопасността, като стрелят насам-натам, и да оставят изтощения си човешки товар на корабите, които чакаха вътре в морето. Невъоръжени, обстрелвани от неприятеля, те продължаваха, докато им свършеше горивото и станеше време да се върнат в Англия да заредят отново и да поспят час-два. И после пак отначало.
Девет дни. На трети юни, понеделник, операцията беше прекратена. С помощта на вдъхновена организация и импровизация, да не говорим за индивидуалните прояви на огромна лична смелост, около триста хиляди военни бяха спасени от бреговете на Дюнкерк и върнати с параходи в Англия, на безопасно място. Цялата страна благодареше, но четиридесет хиляди души останаха там и прекараха следващите пет години като военнопленници.
Но Петдесет и първа планинска дивизия не беше в Дюнкерк. Тази дивизия, включваща батальони от Блек Уотч, хора от Аргайл, Сийфорт, Камерън и Гордън, още оставаше във Франция, за да се бие наред с това, което беше останало от обезсърчената френска армия. Това беше обречена битка. Всяка сутрин английските вестници показваха зловещите пронизващи стрели на неспирното немско настъпление и беше заплашително ясно, че е въпрос само на дни тези храбри остатъци от английската войска да бъдат изтласкани към брега.
Ето го най-после Сен-Валери-ан-Ко и нямаше къде по-нататък да отидат. Мъглата изключваше спасяване откъм морето и изтощените от боевете батальони бяха обкръжени — хванати в капан от превъзхождащата ги мощ на немските бронирани дивизии. На десети юни Френският корпус капитулира и часове след това всичко, което беше останало от Планинската дивизия, го последва. По-късно те, обезоръжени, получиха разрешение да маршируват пред генерала си и в дъжда получиха команда „глави надясно“. Блек Уотч, хора от Аргайл, Сийфорт, Камерън и Гордън. Гас.
По-късно, когато мислеше за отминалото време, Джудит винаги си спомняше войната малко като дълго пътуване в самолет. Часове на досада, прекъсвани от припламвания на чист ужас. Досадата беше съвършено естествена. Просто не е възможно от човешка гледна точка пет от шест години война да живееш все на най-висока скорост и постоянно да изпитваш пламенен интерес. Но страхът и непосредствеността на този страх също бяха естествени и по време на мрачните дни на Дюнкерк и падането на Франция Джудит и почти всички в страната съществуваха непрекъснато на тръни, в тревога и напрежение.
В Дауър Хауз радиото на кухненския шкаф беше включено по цял ден, бърбореше си от ранна сутрин до късна вечер, за да не бъде пропуснат нито един информационен бюлетин, нито едно стряскащо известие. Вечер Джудит, Биди и Филис се събираха край радиото във всекидневната и слушаха заедно новините в девет.
Докато се изнизваха безоблачните дни на ранното лято, отчаянието беше заменено от плаха надежда, а после — когато необикновената операция продължи по план — от благодарност и гордост, и накрая огромно облекчение. Облекчение, което премина в нещо като триумф. Мъжете си дойдоха. Върнаха се само с пушки и щикове и малко картечници. Зад тях останаха изоставени огромни количества въоръжение. Пушки, танкове, моторни коли, повечето от които бяха разрушени, заедно с цистерни бензин и масло за колите, в опушения двор на прекупвачите на стари части, и това беше всичко, останало от Хавр.