Но хората си бяха у дома.
Постепенно, парченце по парченце, дойде новината за онези, които бяха останали във Франция. Палмър, някогашният градинар плюс шофьор, беше с тях. Също както и приятелят му Роб Падлоу.
Джейн Пийрсън се обади по телефона на Атина с радостната новина, че Алистър Пийрсън е спасен, изваден от морето от як собственик на яхта, стоплен с порядъчно количество от най-добро френско бренди и оставен на брега в Коувс. За Алистър това изглеждаше подходящо цивилизован край на авантюрите. Но синът на шефа на съдебната и изпълнителната власт на графството беше ранен, беше в болница в Бристол, а племенникът на госпожа Мъдж, както и Чарли Линиън, приятелят на Хедър Уорън, бяха обявени за изчезнали, вероятно убити.
Но най-лично и най-важно от всичко за Даяна и полковник Кеъри-Луис, за Атина и Лъвдей, Мери Милиуей, семейство Нетълбед и Джудит — Едуард Кеъри-Луис — беше оцелял, неговият боен ескадрон беше летял успешно като патрул над хаоса в Дюнкерк, разпръсквал формированията от немски бомбардировачи и ги е отдалечавал от обсадените брегове.
От време на време през всичките тези напрегнати и тревожни дни, ако му се удадеше възможност и намираше чиста връзка, Едуард се обаждаше вкъщи просто за да каже на семейството си, че още е жив, и много често гласът му беше висок от възбудата на току-що завършил опасен полет.
Колкото до Гас, след Сен-Валери всички надежди за него бяха загубени. Той беше попаднал с частта си в затъмнение. Всички се молеха да е жив и да е бил пленен, но толкова много от Планинската дивизия бяха убити по време на свирепата битка, която предшестваше Сен-Валери, че алтернативата изглеждаше прекалено несигурна. Но колкото до Лъвдей, да се прави на смела не й беше в характера. Сърцето й беше разбито и тя отказваше да я успокояват.
— Най-важното нещо е да си непрекъснато заета — казваше госпожа Мъдж. — Поне така говорят хората, но да се каже, е по-лесно, отколкото да се направи, нали? Така де, какво бих могла да кажа на горката си сестра, когато седи съсипана и се чуди момчето й живо ли е или мъртво? Изчезнал се смята за мъртъв, нали! Каква страшна новина за нещастницата, пристигнала с телеграма. И в къщата нямало никого освен нея, мъжът й бил на пазара в Сейнт Остъл и само момчето с телеграмите било там да й направи чаша чай.
Лъвдей никога не беше виждала госпожа Мъдж в толкова лошо настроение. Катастрофа, смърт, болести, операции, фатални злополуки винаги са били за нея част от живота, инциденти, съобщавани на другите и предъвквани почти с наслаждение. Но това, смяташе Лъвдей, беше друго. Това не беше младият Боб Роуджърс от пътя към Сейнт Остъл, който беше си отрязал пръстите с резачка за репи, нито старата госпожа Тайсън, която била намерена мъртва в долчинка по пътя, като се прибирала от Съюза на майките, а собствена плът и кръв на госпожа Мъдж, единственият син на сестра й.
— Чувствам, че трябва да отида и поседя при нея няколко дни. Ей така, за компания. Тя има дъщери, живеят нагоре в страната, но нищо не е като сестра, нали така? Да си поприказваш за старото време можеш със сестра си. Дъщерите й са едни вятърничави, приказват само за филмови звезди и дрехи.
— Ами защо не отидете, госпожо Мъдж?
— Как да отида? Трябва да доя крави, да çe погрижа за мандрата. И пластенето на сеното ще започне след седмица-две, а това значи да се ходи в полето с чайник и Бог знае още колко допълнителни уста да се хранят. Безнадеждно е.
— Къде живее сестра ти?
— Мъжът й получи ферма на гърба на Сейнт Вериан. На гърба е думата. Гърбът на „отвъд“, ще кажа. Не знам как издържа. Така и не разбрах.
Беше десет и половина сутринта и те седяха на кухненската маса в Лиджи и пиеха чай. Като помагаше на Уолтър и баща му във фермата, учеше се да се справя с масивния трактор, да храни кокошките, а сега и прасетата (нова придобивка, купена от пазара в Пензанс заради резенчетата бекон), Лъвдей по необходимост прекарваше повечето си дни в Лиджи. Но особено напоследък, откакто дойдоха лошите новини от Сен-Валери, беше започнала да бяга тук и по най-незначителен повод, а понякога и без всякакъв повод. По някаква причина тя намираше приземената компания на госпожа Мъдж по-успокояваща дори от пълното с обич съчувствие на майка си, Мери и Атина. Всички в Нанчероу бяха почти непоносимо разбиращи и мили, но работата беше в това, че докато се мъчиш да се справиш с факта, че Гас е мъртъв и че никога повече няма да го видиш, единственото, което тя искаше, беше да говори за него като за жив. Госпожа Мъдж я биваше за това. Тя повтаряше и повтаряше непрекъснато: „Не забравяй, че може да са го взели в плен“, а Лъвдей можеше да й отвърне, като повтаря същото за племенника на госпожа Мъдж.