— Не знаем дали е мъртъв. Трябва да е имало толкова жестоки битки. Как можем да сме сигурни?
Така те се утешаваха една друга.
Госпожа Мъдж си допи чая. Тя уморено се изправи, отиде до печката и си наля нова чаша от огромния кафяв чайник. Лъвдей я гледаше отзад и си помисли, че е изгубила пъргавината си. Семейните инстинкти бяха силни и тя явно много искаше да е при сестра си. Нещо трябваше да се направи. Вроденото у Лъвдей чувство за отговорност на семейство Кеъри-Луис заедно с присъщата й покровителственост се надигнаха и взеха връх. Докато госпожа Мъдж седне отново, Лъвдей беше решила.
Тя каза твърдо:
— Трябва да отидеш в Сейнт Вериан веднага. Днес. За седмица, ако се наложи. Преди да започне пластенето.
Госпожа Мъдж я погледна така, сякаш тя внезапно се беше побъркала.
— Я не говори глупости.
— Не са глупости. Аз ще доя кравите. Уолтър може да ми помага и аз ще доя.
— Ти?
— Да. Аз. Работата във фермата е определена да бъде моят дял за войната. И мога да доя. Ти ме научи още като бях малка. Може да съм малко бавна, но скоро ще му хвана цаката.
— Никога не можеш да направиш това, Лъвдей. Ние започваме в шест сутринта.
— Мога да стана. Мога да стана още в пет и половина. Ако Уолтър може да вкара кравите в доилнята, ще бъда там в шест сутринта и ще започна работа.
— Не са само сутрините, и вечер се прави същото.
— Това не е проблем.
— После трябва да се измият гюмовете и да се занесат горе по пътеката за камиона, който продава мляко. Той идва точно в осем и не обича да го карат да чака.
— Няма да го карам да чака.
Госпожа Мъдж зяпна учудена към Лъвдей. Явно беше разкъсвана между желанието да отиде при скърбящата си сестра и известно смущение от идеята, че не е незаменима.
— Ще трябва и да почистиш след себе си — предупреди я тя. — Уолтър няма да го направи вместо теб. Това не е мъжка работа. И не искам да се върна вкъщи в оплескана стая и мръсни гюмове.
— Обещавам. Няма. О, моля, моля, моля, госпожо Мъдж. Моля. Нали преди малко каза, че най-важното е човек да е непрекъснато зает, а аз съм също толкова нещастна и разтревожена, колкото и сестра ти. Лежа будна по цели нощи и си мисля за Гас, така че мога да стана в пет часа и да правя нещо. Така че ако отидеш при нея, ще помогнеш и на двете ни.
— Не си мисли, че ме е грижа за Гас по-малко, отколкото за племенника ми. Той беше чудесен младеж. Помниш ли, когато дойде да нарисува картина на обора ми? Пилешка бъркотия и тор навсякъде, а на него и окото му не мигна.
— Обади се на сестра си и й кажи, че ще отидеш. Господин Мъдж може да те закара до Сейнт Вериан тази вечер и можеш да останеш колкото решиш, че трябва.
Госпожа Мъдж поклати глава в недоумение.
— Не знам, Лъвдей, ти ще ме умориш. Пълна си с изненади. Никога не ми е минавало през ума, че си толкова грижовна.
— Не съм грижовна, госпожо Мъдж, а съм егоистка. Може би никога не бих направила нещо, ако не смятам, че ще имам полза от него.
— Подценяваш се.
— Не, не се подценявам. Просто съм честна.
— Ти го казваш — отвърна госпожа Мъдж. — Другите имат право да говорят иначе.
Всяка сутрин в осем и половина, след като беше занесла пълните гюмове на края на пътеката, беше ги предала на млекарския камион и върнала празните гюмове в мандрата, Лъвдей се връщаше в Нанчероу свирепо гладна, за да закуси.
Вече беше осемнадесети юни. Госпожа Мъдж беше отсъствала пет дни и се връщаше в Лиджи утре. Донякъде Лъвдей съжаляваше. Справянето с доенето, маратонската работа, която беше приела толкова прибързано, се оказаха предизвикателство и невероятно трудни за вършене. Отначало беше и бавна, и несръчна (нерви), но Уолтър, който ту я хокаше, ту изричаше по някое не съвсем цензурно окуражаване („Ако почакаш, ще ти покажа как да преместиш тоя шибан гюм“), беше станал неочаквано съдействащ и беше й помагал докрай.
Без много приказки. Уолтър беше сдържан човек. Лъвдей не беше сигурна дали са му казали за Гас. Като познаваше госпожа Мъдж, беше почти сигурна, че е така. Както и да е, той не каза нищо, нито показа някакво съчувствие. Докато Гас живееше в Нанчероу, двамата младежи бяха се срещнали една сутрин долу при конюшните и Лъвдей ги беше запознала. Уолтър беше изключително безцеремонен, самото въплъщение на невъзпитан коняр, и Гас след един-два любезни опита се отдръпна. Беше минало през ума на Лъвдей, че по онова време Уолтър може би ревнуваше, но идеята беше толкова нелепа, че почти незабавно я изхвърли от главата си. Уолтър не спазваше установените правила, но го беше познавала цял живот и Никога не бе почувствала нищо друго, освен че й беше лесно в неговата компания.