Всяка вечер, когато и последната крава беше издоена и малкото стадо отново беше отпратено на полето, Лъвдей се залавяше за работа, като миеше и чистеше стаята, гордееше се с блестящите плочи и допотопни кофи за мляко, твърдо решена, че когато госпожа Мъдж се върне, няма да й намери никакъв кусур. От друга страна, кухнята в Лиджи беше кочина от мръсни чинии, почернели тигани и непрани дрехи. Може би утре щеше да намери време да разчисти и там. Това й се струваше най-малкото, което може да направи за горката госпожа Мъдж.
Тя затвори двора на фермата и се изкачи на прелеза, който водеше към уличката, поседя малко на горната греда, защото оттам се виждаше една от любимите й гледки, а тази сутрин изглеждаше особено ярка и искряща. По-рано, когато отиваше на работа, всичко беше посипано с пайетите на росата и беше спокойно под първите ниски лъчи на изгряващото слънце. Дори морето, което леко се поклащаше, ненабръчкано от вятър, беше станало от сиво полупрозрачно като седеф. Сега обаче, след три часа, беше коприненосиньо под безоблачното небе. Беше се надигнал бриз и тя чуваше далечния шум на вълните, които връхлитаха в подножието на скалите. Чайките летяха високо. Торфищата на слънце изглеждаха жълтеникавокафяви, а пасищата бяха изумрудено зелени. Тя видя кротките преживящи крави и от много далече чу лая на кучето на Уолтър.
Съзнанието й учудващо беше празно. Не беше мислила за нищо от много дълго и това беше доста приятно, като да си в пълно забвение и плуваш в космоса между два свята. А после постепенно несъзнателността се запълни с образа на Гас, който се катери нагоре по уличката към нея със скицника си в раница на рамото му. И вече мислеше за него сега, във Франция, и той вървеше, или маршируваше, или беше ранен, но не и мъртъв. Живото му присъствие изникна толкова силно, че изведнъж тя беше обзета от вълнение, от неоспоримото убеждение, че е жив. В същия този момент той мисли за нея, тя почти чува гласа му, долитащ към нея сякаш предаван по невидими телефонни жици. Тя затвори очи в някакъв екстаз и седеше, облегната на горната греда на студения прелез на фермата. А когато отново отвори очи, всичко беше друго, тя дори вече не беше уморена и целият прекрасен свят беше препълнен с някогашните възможности за щастие.
Тя скочи от прелеза и затича надолу по уличката, краката й се движеха още по-бързо, когато склонът стана по-стръмен, гумените й ботуши думкаха като бутала по хлабавите камъни и коловозите в засъхналата кал. На дъното тя прескочи втория прелез и останала без дъх, изпита остро бодване в ребрата. Наложи се да спре и да целуне коляното си, което беше класическо средство срещу бодежи. После по пътеката и през автомобилната алея, в двора и през задната врата.
— Свали си ботушите, Лъвдей, целите са в кал.
— Съжалявам, госпожо Нетълбед.
— Днес закъсня. Много работа ли имаше?
— Не особено. Просто се помотах наоколо.
Тя влезе в кухнята по чорапи. Искаше да попита има ли някакви новини, има ли писмо, чул ли е някой нещо, но ако направи това, госпожа Нетълбед и всички ще започнат да задават въпроси. И докато не пристигне и най-малката вест за спасението на Гас, Лъвдей няма да промълви и дума за новата си надежда на никого, дори на Джудит.
— Какво има за закуска? Умирам от глад.
— Пържени яйца и домати. На котлона в трапезарията. Всички други вече закусиха. Побързай да отидеш, за да успее Нетълбед да почисти.
Лъвдей изми ръцете си в миялната за съдове и ги избърса от кърпата, която висеше зад вратата, после излезе от кухнята и тръгна по коридора. От горния етаж се чу шум от прахосмукачка, а гласът на майка й извика Мери. Вратата на трапезарията беше отворена и тъкмо щеше да мине през нея, когато зазвъня телефонът. Тя закова на място и после, след като никой не отговори, отиде в кабинета на баща си. Телефонът, пронизително звънящ, беше на бюрото му. Тя вдигна слушалката и звънът престана.
— Нанчероу. — По някаква причина гласът й беше пресъхнал. Прокашля се и повтори: — Нанчероу.
Пиу, пиу, продължи телефонът, после забръмча.
— Ало? — беше започнала леко да се отчайва.
— Кой е? — чу се мъжки глас, неясен и далечен.
— Лъвдей.
— Лъвдей! Аз съм. Гас.
Краката й буквално се подкосиха. Не можеше да стои, затова рухна на пода, като взе телефона със себе си.
— Гас!
— Чуваш ли ме? Линията е отвратителна. Мога да говоря съвсем малко.