Стъпка по стъпка. Това е единственият начин да се промъкнеш през такъв непоносимо нещастен вакуум. Джудит направи огромно усилие, седна и намести възглавниците така, че летвите на горния край на леглото да не се забиват в раменете й.
— Като куче. — Тя се прозина и отмахна косата от лицето си. — Бях преуморена.
— Как да не си! Такова дълго пътуване съвсем сама. Изглеждаш изцедена. — Биди дойде и седна отстрани на леглото, като добави още тежест на скърцащите пружини. Носеше ленен панталон и карирана риза, сякаш ей сега ще излезе от стаята и ще се залови с коситба. Къдравата й коса, някога толкова тъмна, беше започнала да се прошарва, беше малко понатежала, но лицето й си беше същото, с червило и бръчици от смях и блестящи очи. — Огледах малката ти кола. Много е сладка. Сигурно я обичаш?
— Да, обичам я. — Джудит посегна към чая, който беше горещ и много силен. Биди почака малко и после каза:
— Искаш ли да говорим?
Сърцето на Джудит се сви. Опита да шикалкави.
— За какво?
— Да изговорим всичко, имам предвид. Нещо се е случило? Може би скарване с Лъвдей? Или е нещо, което стига по-далече от това?
Проницателността й, като игла, беше едновременно остра и болезнена.
— Какво те кара да мислиш така?
Биди стана малко нетърпелива.
— О, мила, не съм тъпачка. Освен това съм и майка, и леля. Не съм поклонник на подводните потоци от чувства, нито на нервната тишина, нито на цупенето…
— Аз не се цупя.
Биди не обърна внимание на това.
— … И не ти е в характера да вземаш импулсивни решения. Така че ми кажи. Каквото и да е това, каквото и да те е накарало да си заминеш от дома на Кеъри-Луис толкова набързо, ще го разбера. Собственият ми живот никога не е бил безупречен. Всъщност е напръскан с петна и циреи. И е по-добре да се говори.
Джудит не отговори на това. Изпи чая си и се опита да подреди мислите си. Биди чакаше търпеливо. Зад прозореца небето беше леко замъглено, но въздухът беше топъл. Малката спалня — на светлинни години от хубавата стая в Нанчероу, която беше станала нейна — беше малко тясна и бедна, но удобно позната, защото именно в нея беше спала Джудит всеки път, когато идваше в Апър Бикли и нищо не се беше променило, нито подобрило, нито подновило по някакъв начин. Завесите от кретон не отиваха на шарения килим. Бродираните с едноцветна бродерия кувертюри на двойните легла бяха жълти като иглика, а тапетите на стените — на бели и сини райета. Вътрешната декорация никога не е била стихията на Биди. Но имаше маргарити в буркан на тоалетката, а над старомодната камина висеше картина на пристанище със синьо море и рибарски лодки, която беше приятно да гледаш точно преди да заспиш.
Тя въздъхна и срещна погледа на Биди. Леля й беше истинско семейство, не престорено. Да е тук и с нея, приличаше малко на обуването на меки стари пантофи, след като цял ден си се мъчила с мъчително неудобни обувки с високи токове и каишка вместо пета. Тя остави чашата с чай и каза:
— Просто направих себе си на най-ужасната глупачка.
— Как?
Джудит й разказа почти всичко, като започна отначало, когато Едуард дойде да я вземе от училището за онези първи летни ваканционни дни, и завърши с вчерашния, когато всичко свърши, защото тя си бе мислила, че Едуард я обича толкова, колкото и тя него, и му го беше казала само за да изстрада ужасния шок и унижението от това, че той я отхвърля.
Каза на Биди почти всичко. Не спомена обаче за Били Фосет. Това смътно имаше нещо общо с някаква лоялност към милата, милата леля Луиза. Нито пък призна на Биди, че всъщност беше спала с Едуард. Беше му позволила да я съблазни и безгрижно бе предала девствеността си. Биди не можеше да шокираш лесно, но с възрастните никога не можеш да си сигурен. Да прави любов с Едуард беше преживяване с такова зашеметяващо удоволствие, че Джудит не искаше по никакъв начин да я накарат да се чувства засрамена, вместо изпълнена с угризения.
— …Най-лошото е, че имаше толкова много хора в Нанчероу… Цялото семейство, куп приятели. Едно истинско домашно парти. Не можех да понеса всички те да ме гледат… да ни гледат… и да не им позволявам да гадаят какво се е случило. Мери Милиуей беше тази, която ми предложи да дойда при теб. Каза, че след като и без това ще идвам, това може да стане и няколко дни по-рано. И то ми се стори просто единственото нещо, което мога да направя.
— А госпожа Кеъри-Луис?
— Даяна? Тя е постоянно на легло. Тревога след тревога. Но дори да не беше бол на, не можех да споделя с нея. Тя е ужасно мила, но някак друг тип човек. И щом става дума за Едуард, всичко става още по-невъзможно. Той е единственият й син и тя го обича сляпо.