— Къде си?
— В болница.
— Къде?
— В Саутхемптън. Добре съм. Утре ще ме изпратят с параход вкъщи. Опитвах да се обадя по-рано, но всички сме на един хал и телефоните не стигат.
— Но… какво… какво е станало? Лошо ли си ранен?
— Само в крака. Добре съм. С патерици, но добре.
— Знаех, че си спасен. Внезапно разбрах…
— Нямам повече време. Просто исках да ти се обадя. Ще ти пиша.
— Пиши, аз също ще ти пиша. Какъв е адресът ти?
— Той е…
Но преди да започне връзката прекъсна.
— Гас? Гас? — Тя натисна слушалката и опита пак. — Гас? — Но напразно. Беше си отишъл.
Тя протегна ръка и сложи телефона на мястото му. Все още седнала на дебелия турски килим, тя опря глава на студеното, тъмно, полирано дърво на бюрото на баща си и затвори очи да спре сълзите, но те потекоха надолу съвсем спокойно, като обливаха страните й.
— Благодаря — каза тя и не беше ясно на кого точно благодари. — Знаех, че си жив. Знаех, че ще се обадиш. — И този път тя говореше с Гас.
След малко стана, измъкна ризата от панталона си, избърса лицето и носа си с пеша й. После се изправи и излезе от стаята, като викаше майка си, и извика отново, и литна надолу сякаш имаше крила на краката, за да попадне право в прегръдките на Мери и да сподели с истерична радост невероятната новина.
В Дауър Хауз Биди, която никак не жалеше възродената си енергия, чистеше второто таванско помещение от боклука. Бяха спасени само две куфарчета и за тях се намери място на горната стълбищна площадка. Съдържанието им беше прекалено лично и ценно, за да поеме Джудит отговорност за унищожаването му.
Едното беше пълно със стари писма, свързани на снопчета с избелели копринени панделки. Програми за танци, висящи малки моливчета, листове с ноти, снимки, албуми, книги за рожден ден и оръфана тетрадка с кожени корици за посетители с дата 1898 г. Другото съдържаше избрани модели викториански труфила. Дълги бели ръкавици с мънички перлени копченца, щраусови пера, спаружени клонки изкуствени гардении, украсени с мъниста чантички, украшения за коса. Всичко прекалено сантиментално и прекалено хубаво, за да го изхвърлиш. Даяна Кеъри-Луис беше обещала някога да дойде в Дауър Хауз и да прерови всички тези стари спомени. Междувременно Джудит беше обвила куфарчетата със стари пердета от скъпа дамаска и така маскирани, те може би щяха да стоят там непокътнати с години.
Всичко друго беше сметнато или за безполезно, или за повредено (дори рамките за картини бяха надупчени от дървояди) и беше струпано старателно долу, за да бъде отнесено до кофите за боклук. Следващият път, когато мине камионът за смет, шофьорът щеше да получи половин крона с надеждата, че ще откара всичко на един път.
И така, таванът беше изпразнен. Джудит и Филис стояха една до друга, гледаха го и обсъждаха как да го използват. Бяха сами, защото Ана беше в градината и копаеше дупки в лехата със стара лъжица. Мораг беше с нея и полагаше всички усилия да участва в това упражнение. От време на време Филис отиваше до прозореца да погледне към тях и да се убеди, че нито кучето, нито детето се измъчват едно друго или правят голяма пакост. Но всичко изглеждаше твърде спокойно.
Биди беше в кухнята. Възможно най-незапалената готвачка, тя беше намерила в опърпаната и покрита с маслени петна стара готварска книга на Изабел рецепта за сироп от цвят на бъз. Сега бъз цъфтеше навсякъде, живият плет беше отрупан с неговите ароматни, леко кремави цветове и Биди пламтеше от ентусиазъм. Тя не гледаше на приготвянето на такъв сироп като на готвене. Готвенето беше яхнии, печено овнешко, торти с конфитюр и бъркане на кейкове, а тя нямаше никакво намерение да опита което и да е от тях. Но измайсторяването на приятни питиета беше точно по вкуса й, особено ако можеш да набереш съставките безплатно от храстите край пътя.
— Мисля, че трябва да го направим на още една спалня — каза Филис. — Госпожа Съмървил е заела единствената налична и ако дойде още някой, няма къде да го настаним.
Но Джудит не се съгласяваше.
— Още една спалня е само прахосване на място. Мисля, че трябва да я дадем на Ана за детска стая. Можем да й сложим легло да спи и няколко рафта за книжките й, и може би стар диван. Диваните винаги изглеждат толкова уютно. А после ще може да я използва и като стая за игра и място, където да си разхвърля колкото иска, ако навън вали.
— Джудит! — Разговорът се превръщаше в спор. — Ние вече получихме оная голяма спалня. Това е твоя къща, не моя. Не можеш да ни отделиш толкова много място…