Измъкнах се един ден преди капитулацията. Отговаряйки на общата директива „Спасявай, когото можеш“, известен брой малки групи си пробиха път до малкото пристанище Вьол ле Роз, на около четири мили източно от Сен-Валери. Между тези групи имаше няколко френски части, шотландци и хора от Бордър Хауз. Тръгнахме през нощта и четири мили никога не са ми изглеждали толкова дълги, но на разсъмване видяхме неясните очертания на корабите от Кралската флота (мъглата не беше толкова гъста във Вьол). Скалите там са невероятно високи, но дерета водят надолу към брега и трябваше да направим опашка и да си чакаме реда, защото Кралската флота товареше и брегови части, въпреки че вече бяха обстрелвани от Сен-Валери.
Един-двама от нас нямаха търпение да си чакат реда и тръгнаха през скалите с импровизирани въжета. Когато съмна, немците започнаха да стрелят и от двете посоки с картечници и снайперисти.
Брегът беше осеян с трупове и бях улучен в бедрото, преди да успея да измина и стотина ярда. Двама смелчаци пред мен видяха какво стана и се върнаха да ми помогнат. Между тях успях със залитане и куцане да измина двете мили по брега до лодките. Щом тримата влязохме в една лодка, дойдоха бомбардировачи и потопиха една лодка с близо тридесет души в нея. Корабите започнаха масивен преграден огън и два бомбардировача бяха свалени. Накрая, мокри до кости и покрити с кал (а аз и с кръв), бяхме натоварени на борда на един разрушител и преди да си помислим, че сме спасени, врагът започна да стреля от върховете на скалите. Но стояхме, докато решиха, че сигурно вече няма хора на брега и скалите, и тогава вдигнахме котва и отплавахме. Това стана около десет сутринта на дванадесети юни.
Пристанахме в Саутхемптън и ме закараха на носилка в болница, където извадиха куршума от крака ми, омотаха ме в бинтове и така нататък. Не е проникнал много дълбоко и като че ли не е причинил никакви трайни увреждания. Сега е само въпрос на оздравяване.
Не знам какво ще стане сега. Говори се за реформиране на Планинската дивизия. Ако е така, бих искал да остана при тях. Но силните на деня може да имат други планове за мен.
Горещи поздрави на теб и цялото ви семейство.
Гас
Това беше едното писмо. Но в плика имаше и друго, единствен лист, без заглавие и дата.
Скъпа моя Лъвдей,
Помислих, че баща ти ще пожелае да прочете приложения разказ, но тази малка бележка е само за теб. Беше толкова прекрасно да чуя точно твоя глас, когато се обадих. През цялото време мислех за теб, докато чаках да стигна до онзи адски бряг, решен, че трябва да успея. Днес тук е толкова хубав ден и хълмовете целите цъфтят на утринната светлина, а слънцето искри в реката. Щом започна да ходя по-добре, ще сляза на брега и ще се опитам да хвана риба. Пиши ми и ми разкажи всичко, което правиш.
С цялата ми любов, Гас
Дауър Хауз
Розмълиън
24 юли 1940 г.
Мили мамо и татко,
В два часа тази сутрин Атина роди бебето си. Роди я в Нанчероу, в собствената си спалня, със стария доктор Уелс и с помощта на Лили Крауч, местната медицинска сестра. Горките, трябваше да ги повикат в този час, но старият доктор Уелс каза, че за нищо на света не би пропуснал това раждане. Сега е седем вечерта, току-що се върнах от Нанчероу (на колело и в двете посоки) и видях новопоявилата се. Огромна е и прилича малко на червенокожо индианче, с много червено лице и права черна коса. Нарича се Клементина Лавиния Райкрофт и полковникът изпрати телеграма в Палестина на Рупърт, за да му извести за появяването й. Атина е просто очарована, ликуваща, сякаш е свършила всичко сама (което, предполагам, до известна степен е така), и седи в леглото с бебето до нея в натруфеното си креватче. И, разбира се, стаята й е пълна с цветя, Атина е удавена в парфюм и облечена в най-божественото неглиже от бял воал, отрупан с дантели.