Тя можеше да стои и да зяпа тук вечно, но Джудит внезапно си спомни за нея, обърна усмихнатото си лице към Филис и я повика да дойде и да се запознаят. Филис внезапно страшно се смути, но послушно заряза прането, наведе се, вдигна Ана в ръце и прекоси тревата, мина през пролуката на плета от ескалония и по хрускащия чакъл и й се искаше да е малко по-спретната, а не омотана в мокра престилка.
— Това е Филис Еди, Джеръми. Тя помагаше на мама в Ривървю. Сега живее при нас. Съпругът й също е във флотата.
— Така ли? Какво точно работи?
— Той е във флотата — успя гордо да каже Филис. — Старшина. Вече получи нашивка.
— Това е страхотно. Вероятно е много добре. Къде е горе-долу?
— Някъде в Средиземно море.
— Късметлия. Много слънце. А кое е момиченцето?
— Това е моята Ана. Но няма да ви се усмихне. Много е срамежлива.
— Джеръми е на път за Нанчероу, Филис — каза Джудит. — Ще поживее при тях някой ден…
— Чудесно — каза Филис.
Той всъщност не беше хубав и носеше очила, но имаше най-чаровната усмивка на света от всички мъже, които бе виждала някога, и чудесни бели зъби. И за някой, който току-що е бил взривен, изгорен и почти удавен, изглеждаше учудващо добре.
— Не ме очакват преди обяд и не можех да мина през Розмълиън, без да се отбия да ви видя всичките, и да видя старата къща и какво си направила с нея.
Филис се усмихна в себе си с известно удовлетворение. Той се е отбил по пътя. Беше едва десет и половина. Два часа преди да си тръгне. Време за малко уединение и истинско дърдорене. Тя премести Ана на другата си ръка.
— Защо не поканиш доктор Уелс вътре, Джудит, или на верандата? Ще простра останалото пране и ще ви донеса кафе.
Беше й хубаво да каже това. Като някога, когато беше работила за майката на Джудит и госпожа Дънбар имаше гости. Джеръми Уелс беше техен гост. Почти първият. Чашка кафе не е много нещо, но Филис беше готова да положи всякакви усилия, за да направи гладка пътеката на истинската любов.
Имаше много неща, за които да говорят, дочути новини, да си разменят вести за общи приятели. Не бяха се виждали единадесет месеца, от онази гореща августовска сутрин, която бе започнала за Джудит толкова щастливо и завърши толкова катастрофално с внезапното й преждевременно заминаване от Нанчероу. Спомни си как каза довиждане на всички, когато седяха над остатъците от неделния обяд.
— Ще се видим по-късно — беше обещала тя, но не беше видяла оттогава никого от тях.
Досега. Джеръми, мислеше си тя, като тайно го наблюдаваше, се беше променил. Десет месеца война и живот в морето го бяха втвърдили и поизгладили острите му ръбове, на лицето му се бяха появили бръчки, които по-рано ги нямаше, и чаровната му усмивка вече не се появяваше толкова лесно, но тя никога не беше го познавала иначе освен като зрял и отговорен, така че не можеше да скърби за отминалата му младост.
Говориха за Атина, Рупърт и бебето Клементина.
— Тя беше огромна — каза Джудит. — Почти четири килограма и изглежда като малка Минехаха7.
— Нямам търпение да я видя.
— Всички мислехме, че Атина ще я остави незабавно в ръцете на Мери Милиуей, но де факто е страхотна майка и по цели часове лежи заедно с Клементина и й говори. Много са сладки. Все едно Клементина е мило малко кученце. А Лъвдей е станала завършена военновременна земеделка. Официално не е такава, разбира се, но работи много усилено и има дузини кокошки. Снабдява ни постоянно и с яйца, защото понякога в пощата се свършват. А господин Нетълбед, освен че е пазач в Противовъздушната отбрана, се самонатовари и със зеленчуковата градина на Нанчероу, но все още играе приповдигнатата си стара роля, когато сервира вечеря. Всичко е различно, но някак си странно всъщност си е все същото.
После Джеръми разпита за Уорънови от Порткерис и за приятелката й Хедър и тя много се трогна от интереса му, защото познаваше семейството само от приказки.
— Всички са много добре. Джоуи Уорън се прибра от Дюнкерк, слава Богу. Дадоха му малко отпуска, после замина отново, но не знам точно къде е. С Биди отидохме един ден в Порткерис и пихме чай с тях, така научихме новините. Хедър се оправя страшно добре, работи в Министерството на външните работи на някакво много секретно място и не е разрешено да знаем точно къде. Но досега никой нищо не е чул за приятеля й Чарли Лейниън. И той е бил в Дюнкерк и те просто се молят да е взет в плен. — При това тя си спомни за Гас. — А Гас Калъндър? Научи ли за него как е избягал от Сен-Валери?