— Баща ми ми разказа. Това е просто чудо.
— Трябваше да видиш лицето на Лъвдей, когато дойде. Беше истински нещастна, когато се тревожеше за него, и после изведнъж с някакво вътрешно зрение почувства, че е жив — тя ми разказа това — сякаш е чула гласа му да й говори. Връщала се е от Лиджи и е тичала по целия път до Нанчероу, около пет минути след като влязла в къщата, звъннал телефонът и това бил той. От болница в Саутхемптън. Така че може би това наистина е телепатия.
— Ако хората са истински привързани един към друг, вярвам, че телепатията е напълно възможна… Освен това Лъвдей е родена и отгледана в Корнуол, тоест е наистина една малка келтка. Ако някой е надарен с второ зрение, то това трябва да е Лъвдей.
Тогава те престанаха да говорят за Кеъри-Луисови, защото в края на краищата щеше да ги види след един час. Вместо това Джудит му разказа трагичните подробности около смъртта на Нед Съмървил, за Боб Съмървил и Биди.
— Тя напусна Девън и дойде да живее тук с нас. Знаеше ли това?
— Да, знаех. Надявах се, че ще мога да я видя.
— Закараха я в Пензанс тази сутрин. Искаше да си оправи косата. Не знам кога ще се върне. Но всичко стана толкова добре. Казах на господин Бейнс, че всичко сякаш беше планирано.
— И Филис също ли?
— Това пък е най-хубавото. Тя е много свястна. И тук страшно й харесва, разцъфна като цвете. Направихме стая за Ана, така че когато Сирил — съпругът й — получи отпуска, може да дойде тук и да бъде с нея. Ще ти покажа всичко, преди да си тръгнеш. Още не мога да повярвам, че това е моя собствена къща. Често си фантазирах да си имам собствено място, много скромни фантазии, разбира се, нищо повече от гранитна виличка и палмово дърво. Просто нещо, което ми принадлежи и където мога да пусна корени и да се връщам. А сега това е мое. Цялото. Понякога се будя нощем и се питам истина ли е?
— Тук ли ще останеш?
— Винаги. Но веднага може би не. Ще трябва да отида и да дам своя дял. Да се присъединя към Женската спомагателна служба на военноморските сили или нещо такова.
Джеръми се усмихна, но не продължи в този дух. Вместо това я разпита за семейството й в Сингапур и тя му разказваше последните новини, когато се появи Филис с поднос и кафе. Тя се наведе да го остави на табуретка между тях и Джудит видя, че беше го сервирала в най-хубавия порцелан на леля Лавиния. Кафето ухаеше чудесно на прясно смляно и имаше чинийка с маслени бисквити.
Сенки от Ривървю.
— Сложила си само две чашки, Филис. Няма ли да пиеш с нас?
— Не, имам работа в кухнята, а и вие имате много да си разказвате един на друг. Сложих захар, господин Уелс. Не знам дали така го пиете.
— Да, така. Колко мило. Много благодаря.
Филис, с разбираща и леко срамежлива усмивка на лицето, си тръгна. Джудит се надяваше, че Джеръми не е забелязал това, наля кафе и му подаде чашката.
— Говорихме за всичко, освен за теб — каза тя. — Че корабът ти е бил торпилиран и всичко такова. — Тя видя изражението на лицето му и добави бързо: — Но може би не искаш да говориш за това.
— Не особено, наистина.
— Не искам да го чуя, щом не искаш да ми кажеш.
— Няма значение.
— Корабът ти потъна ли?
— Да. Съвсем бавно. Закачих се за тази проклета надувна плоскост и гледах как потъва. Първо кърмата, носът последен. Последва огромна, всмукваща вълна. И после само море, масло и останки.
— Много хора ли загинаха?
— Около половината. Мичманът при оръдията и първият лейтенант бяха убити и двамата. Моят капитан го намериха, още е в болницата.
— Баща ти каза, че си имал изгаряния.
— Да. По рамото, гърба и горната част на лявата ми ръка. Не много сериозни. Без присаждане на кожа. Оправям се.
— Какво ще стане след това?
— Един Господ знае.
— На друг кораб?
— Искрено се надявам.
— Пак в Атлантическия?
— Най-вероятно. Конвои. Непрекъсната битка.
— Печелим ли я?
— Трябва. За да държим търговските пътища към Америка отворени и да запазим снабдяването с храна и оръжие. Немските подводници са навсякъде като гладни вълци, но скоростта на конвоя е като на най-бавния кораб и все още губим твърде много търговски кораби.
— Но не си ли изплашен, Джеръми? От мисълта да се върнеш там?
— Разбира се. Но човек се научава да се преструва, че не го е страх. Всички са еднакви. Рутината и дисциплината допринасят много за концентрацията на съзнанието. И поне следващия път ще знам какво да очаквам.