— Даяна и полковникът ми оставиха всички мебели и обзавеждане, което не им трябваше, така че нямаше нужда да купувам нищо. Знам, че тапетите са избелели, пердетата овехтели, но нещата по-скоро ми харесват такива, каквито са. Дори ожулените места на килимите. Те правят всичко доброжелателно и свойско като бръчките на лицето на добър човек. Разбира се, има празноти, след като някои неща са заминали за Нанчерау, но мога съвсем щастливо да си живея и без тях. А кухнята работи наистина добре…
— Как си нагрявате водата? — Той беше успокояващо практичен.
— С готварската печка. Тя е невероятно ефикасна, при условие че не забравяме да я зареждаме два пъти на ден. Единственото нещо, което наистина бих искала да имам, е хубав хладилник, но още не съм имала време да направя нещо по въпроса. В магазина в Пензанс нямат, така че вероятно ще трябва да отида до Плимут. А господин Бейнс говори за монтиране на още една баня, но честно казано не ми трябва втора. По-скоро бих си направила централно отопление като в Нанчероу, но предполагам, че то ще трябва да почака до след войната.
— Ще ти трябва още един бойлер за централно отопление.
— Има място за такъв под миялната.
Тя му показа мястото, за което говореше, и прекараха нови пет минути в обсъждане на въпроса и разглеждане на затрудненията при вкарването на тръби навсякъде през старите дебели каменни стени на сградата. Тогава към тях се присъединиха Филис и Ана, които беряха грах за обяд, и след още малко приказки Джеръми погледна часовника си още веднъж и каза, че наистина е време да потегля.
Джудит отиде с него до колата.
— Колко ще стоиш в Нанчероу?
— Два-три дни.
— Ще те видя ли? — попита тя малко замислено.
— Разбира се. Виж какво, защо не дойдеш днес следобед, ще отидем заедно до заливчето. С който пожелае да дойде. Може да поплуваме.
Идеята беше примамлива. Не беше ходила на заливчето дълго, прекалено дълго.
— Добре. Ще дойда с велосипеда.
— Донеси си банските.
— Добре.
— Около три часа, става ли?
— Ще дойда. Но ако те имат други планове и искат да правиш нещо друго, обади ми се.
— Добре.
Той влезе в колата, а тя стоеше и го гледаше да се отдалечава. После отиде в кухнята и седна до масата с Филис и Ана да помага да чистят граха.
Дългият път до Нанчероу беше обграден с хортензии в разгара на цъфтежа им. В разстланата навсякъде слънчева светлина, която се процеждаше през клоните на високите дървета, й се струваше, че кара колело край коритото на лазурно синя река. Джудит беше с шорти и стара риза. В багажника на колелото й бяха раираната и плажна кърпа, банският й костюм и дебел пуловер, пакет бисквити с джинджифил за след плуването. С нетърпение чакаше да поплува и се надяваше, че Лъвдей и може би Атина ще дойдат при тях с Джеръми.
Излезе от дърветата и гумите на велосипеда захрускаха по чакъла. Сутрешната мъгла се беше разчистила, но мекият западен вятър все още духаше. Прозорците на Нанчероу проблясваха на следобедното слънце и кокошките на Лъвдей, затворени зад оградата си от телена мрежа откъм къщата, клокаха и къткаха една на друга, като издаваха всички традиционни звуци на весели здрави домашни птици, които току-що са снесли или се канят да снесат яйце.
Наоколо май нямаше никого, но входната врата беше отворена. Тя паркира колелото си до стената на къщата, взе банските си неща и пуловера, обърна се да влезе в къщата и да намери всички и едва не изскочи от кожата си, защото Джеръми се беше появил от нищото и стоеше точно зад нея.
— О, злодей такъв! Как ме изплаши! Нито те видях, нито те чух.
Той сложи ръце върху нейните над лактите, за да я обездвижи, сякаш тя се канеше да избяга нанякъде.
— Не влизай вътре — каза той.
Лицето му беше изопнато и въпреки загара много бледо. Нерв играеше над ъгъла на челюстта му. Джудит беше слисана.
— Защо?
— Телефонно обаждане. Отпреди половин час. Едуард е мъртъв.
Тя беше благодарна, че той я държеше толкова здраво, защото коленете й трепереха и за момент изпита страхотна паника, сякаш нямаше да може да диша. Едуард е мъртъв. Тя поклати глава в пламенно отрицание.
— Не!
— Убит е тази сутрин.
— Не. Не и Едуард. О, Джеръми, не Едуард.
— Командирът му позвъни да съобщи това. Говори с полковника.
Едуард. Гризещият страх, който беше живял у всички тях от толкова отдавна, се беше спотайвал и очаквал, накрая беше ударил. Тя погледна лицето на Джеръми и видя зад очилата му, които бяха толкова неразделна част от него, че очите му блестяха от непролети сълзи. И си помисли: „Така е с всички нас. Всички обичахме Едуард по различен начин. Всеки един от нас, всеки, който някога го е познавал, ще остане с голяма празнота в живота си“.