— Как е станало? — поиска да научи тя. — Къде се е случило?
— Над Доувър. Ъгълът на адския огън. Имало е огромен неприятелски рейд над корабите в пристанището. Пикиращи бомбардировачи-щуки и изтребители месершмит. Огромна, много интензивна бомбардировка. Изтребителите на Кралските въздушни сили са се врязали в немските формирования. Свалили дванадесет неприятелски самолета, но са загубили три свои. Спитфайърът на Едуард е бил един от тях.
Но трябваше да има искрица надежда. Шокът я изцеди. Сега се оказа обхваната от безполезен гняв.
— Но откъде знаят? Как могат да знаят, че е мъртъв? Как могат да са сигурни?
— Един от другите пилоти на спитфяйър го е написал в доклада си след полета. Видял е всичко с очите си. Директен удар от една щука. Опашка черен дим, самолетът паднал право надолу с въртене, забил се е в морето. После е експлодирал. Нищо не е изхвърлил. Никакъв парашут. Никакво възможност човек да е оцелял.
Тя слушаше тези мъчителни думи в мълчание и последната искрица надежда угасна завинаги. После Джеръми пристъпи напред и я взе в ръцете си. Тя пусна кърпата и пуловера на чакъла и обви ръцете си около талията му, това беше най-доброто, за да се успокояват един друг. Джудит с буза притисната до рамото му, до миризмата на чистата памучна риза, до топлината на тялото му. Застанала така в прегръдката му, тя си помисли за семейството някъде вътре в къщата. Чаровните Кеъри-Луис, отчаянието на скръбта, врагът, който беше нахлул в прекрасната, щастлива, пълна със слънце къща. Даяна и полковникът. Атина и Лъвдей. Как ще се справят с убийствената окончателност на загубата си? Беше непоносимо да мисли за това. Беше сигурно само, че тя, Джудит, няма никакво участие в това лично отчаяние. Някога се беше чувствала част от семейство Кеъри-Луис. Един ден може би отново ще се почувства така. Но сега, в момента, тя беше само една натрапена чужда личност, лице, вмъкнало се в чужди владения.
Тя се отдръпна от Джеръми, като меко се освободи от ръцете му.
— Не трябва да сме тук, ти и аз. Не трябва да останем. Трябва и двамата да си отидем. Сега. Да ги оставим.
Неточни думи, изречени набързо, но Джеръми разбра.
— Върви си, ако искаш. Мисля, че трябва да си отидеш. Вкъщи. При Филис. Но аз трябва да остана. Само за два-три дни. Мисля, че полковникът се тревожи за Даяна. Знаеш колко бди над нея… Затова ще поостана тук. Може да стане нещо, при което бих могъл да помогна. Дори ако е само да му окажа някаква морална подкрепа.
— Още един мъж в къщата. Ако бях на мястото на полковника, бих искала да останеш. О, Джеръми, иска ми се да бъда като теб. Силна. Ти имаш толкова много, което можеш да им дадеш, но в момента чувствам, че аз нямам нищо. Искам само да избягам. Да си отида вкъщи. В собствената си къща. Това ужасно ли е?
Той се усмихна.
— Не. Въобще не е ужасно. Ако искаш, ще те закарам.
— Дойдох с велосипеда си.
— Карай внимателно. Още си в шок.
Той се наведе, взе навитата й на руло кърпа и пуловера, изтърси от тях праха и пясъка от чакъла и отиде да ги пъхне в багажника. След това хвана ръчките на велосипеда и го докара до мястото, където стояха.
— Тръгвай.
Тя го пое от него, но още се колебаеше.
— Кажи на Даяна, че ще дойда пак. Предай й обичта ми. Обясни и.
— Разбира се.
— Не заминавай пак, без да минеш да се сбогуваш с мен.
— Няма. И някой друг път ще поплуваме.
Кой знае защо това напълни очите й със сълзи.
— О, Джеръми, защо трябваше да бъде Едуард?
— Не знам. Не питай мен.
Тя не каза нищо повече. Само се качи на колелото и бавно завъртя педалите, а той гледаше, докато тя се загуби от погледа му, взе завоя на автомобилната алея и изчезна в тунела от дървета.
Защо трябваше да бъде Едуард?
След известно време той изкачи стъпалата и влезе отзад в къщата.
По-късно Джудит почти не помнеше това пътуване от Нанчероу до Дауър Хауз. Краката й сякаш бяха придобили собствена воля, въртяха педалите на велосипеда, работеха автоматично като бутала, монтирани да карат возилото сами. Не мислеше за нищо конкретно. Мозъкът й беше вцепенен като крайник, понесъл ужасен удар. По-късно ще започне да боли и после ще премине в агония. В момента единствената й мисъл беше да си отиде вкъщи, сякаш беше ранено животно, отправило се към своето леговище, дупка, бърлога, пещера, убежище — наречете го, както искате.
Най-после тя стигна до портата на Нанчероу и отново излезе навън, на слънце, после се спусна надолу по хълма в дълбоката долина на Розмълиън. На дъното обърна към селото и подкара по пътя покрай рекичката. Жена, която простираше прането си, я извика по име.