— Здравей! Прекрасен ден! — Но Джудит едва я чу и въобще не обърна глава.
Тя караше нагоре по хълма, докато стръмнината надделя и трябваше да слезе и да бута колелото до края на пътя. Пред портата на Доуър Хауз тя спря, за да си поеме дъх, и после продължи, като буташе колелото по чакъла. Пред вратата го пусна и го остави легнало, захвърлено, като предното колело все още се въртеше бавно, а ръчките бяха накриво.
Къщата я чакаше, задрямала под следобедната светлина. Тя отиде да опре ръцете си на стената на портала и старият камък беше още топъл от слънцето, което беше го гряло цяла сутрин. „Като човек“, помисли си тя. Човешко същество. Живо, с биещо сърце.
След малко тя влезе вътре през портала, после в украсения със знаме хол, където единственият звук беше бавното тиктакане на дядовия часовник. Помълча и се ослуша.
— Биди! — И после отново: — Биди!
Тишина. Биди явно още не се беше върнала.
— Филис!
Но и Филис не отговори.
Тя отиде до края на коридора и отвори стъклената врата, която водеше към верандата. Зад нея лежеше градината и там видя Филис, която седеше на черга на тревата с Ана и Мораг и няколко играчки на Ана. Гумената топка, която Джудит беше купила на детето, и кухненски сервиз за чай, който Биди беше изровила при чистенето на тавана.
Тя мина през верандата и излезе на поляната. Мораг, като чу стъпките й, седна и джафна съвършено безполезно, а Филис се огледа да види кой или какво я е накарали да излае.
— Джудит! Не те очаквахме толкова рано. Не ходи ли да плуваш?
— Не.
Като стигна до Филис, Джудит рухна на черджето до нея. Дебелата карирана вълна беше приятно топла от слънцето, като зимен пуловер, намъкнат след ледено плуване.
— Ама защо не? Толкова е…
— Филис, трябва да те помоля за нещо.
Филис се намръщи от напрегнатостта на гласа й.
— Добре ли си?
— Ако замина… Ако се наложи да замина, ще останеш ли тук да се грижиш за леля Биди вместо мен?
— За какво говориш?
— Работата е, че не съм говорила с нея, но мисля, че вероятно ще иска да остане в Дауър Хауз с теб. А да не се връща в Девън, имам предвид. Но виж, не трябва да я оставяш. Тя не трябва да остава сама. Става ужасно самотна, мисли за Нед, започва да пие уиски, за да се поуспокои. Говоря за истинско пиене, докато се напие. Това се случваше по-рано, когато я оставих в Девън, госпожа Даг ми го каза. Това е една от причините да я доведа с мен в Корнуол. Трябва да ти кажа това сега, защото Биди я няма, така че то си е само между теб и мен, но трябва никога да не я оставяш, нали, Филис?
Филис, съвсем естествено, беше силно озадачена.
— Ама Джудит, за какво са всички тези приказки?
— Ти знаеше, че ще замина някой ден. Да се присъединя. Не мога да стоя вечно тук…
— Да, но…
— Заминавам утре за Плимут. За Девънпорт. Там ще се запиша в Женската кралска морска служба. Но, разбира се, ще се върна вкъщи. Няма да получа разпорежданията си по-рано от две седмици. И след това ще замина завинаги. Но ти никога няма да напускаш Биди, нали, Филис? Обещай ми. Ако вие с Ана трябва да заминете, може би ще можеш да уредиш някой да дойде да живее тук и да бъде при нея…
Филис разбра, че Джудит се е докарала до ужасно състояние, но защо? Толкова напрегната, толкова забързана, ломоти нещо, като едва можеш да му разбереш смисъла. Филис беше едновременно смаяна и загрижена. Тя сложи ръка на рамото на Джудит и си спомни времето, когато се беше опитала да укроти и успокои нервен млад кон.
— Виж… — Тя нарочно говореше бавно и спокойно. — Стига си се тревожила толкова. Разбира се, че няма да я оставя. Защо да я оставям? Всички познаваме госпожа Съмървил. Знам, че обича по едно малко питие вечер.
— Но не е само малко питие — почти извика Джудит. — Не разбираш…
— Разбирам. И вече ти дадох дума. Успокой се.
Това помогна. Внезапният изблик на досада беше потушен. Джудит прехапа устна, не каза нищо повече.
— Така е по-добре — каза Филис окуражително. — Нека сега поговорим спокойно. За теб. Знам, че от месеци мислиш да се присъединиш към отбраната. Но защо така изведнъж? Толкова внезапно. Да отидеш в Девънпорт още утре. Кога реши всички това? Какво промени решението ти?
— Не знам. Взех го сама.
— Случило ли се е нещо?
— Да.
— Тъкмо сега?
— Да.
— Хайде кажи на Филис тогава.
И тя звучеше точно както някога през дните в Ривървю, когато Джудит висеше в кухнята и ужасно се тревожеше за резултатите от изпитите или защото не била поканена на един или друг рожден ден.