Кажи на Филис. Тя въздъхна дълбоко и го каза.
— Едуард Кеъри-Луис е убит. Изтребителят му е свален над Доувър.
— О, Боже!
— Джеръми ми каза. Затова не плувахме. Върнах се вкъщи. Просто исках да съм вкъщи. Исках го страшно силно. — Внезапно лицето й се изкриви като на дете и Филис посегна и я дръпна силно в ръцете си, целуна главата й и започна да я люлее като бебе. — Не мисля, че ще го понеса, Филис. Не искам да е мъртъв. Винаги е бил някъде и не мога да понасям мисълта, че няма да е някъде. Сега той е никъде. Той е просто нищо…
Като все още я люлееше, изведнъж Филис разбра. Едуард Кеъри-Луис е бил единственият за Джудит. Не Джеръми Уелс. Филис, при цялата й сигурност и големи надежди, беше вървяла по грешна следа. На младия Едуард Кеъри-Луис Джудит беше отдала сърцето си, а сега той е мъртъв.
— Шшш… Хайде, хайде.
— О, Филис!
— Просто си поплачи.
„Животът е толкова жесток“, мислеше Филис, „а войната е още по-лоша“. Но какъв е смисълът да си храбър и да сдържаш чувствата си плътно затворени? По-добре да ги пуснеш навън, да си отидат с отлива. Природата ще свърши своята лечителска работа, като помете всичко пред нея, като отпуши бента на риданията.
Минаха три дни, преди Джудит да се върне в Нанчероу. Беше първи август и валеше. Мек, мокрещ корнуолски дъжд, който падаше в благодарните градини и ниви и освежаваше въздуха. Набъбналата река клокочеше под моста, като давеше лютичетата, които растяха по бреговете й. По пътищата имаше локви, сиви капки вода се стичаха като от душ от клоните над главата.
В дъжда, облечена с черен дъждобран, но с гола глава, Джудит караше колелото си. От селото тя буташе велосипеда си нагоре по хълма, после отново се качи на него при портата на Нанчероу и потегли надолу по криволичещия, наводнен тунел на автомобилната алея. Всичко блестеше и капеше, главите на хортензиите бяха увиснали, натежали от водата.
Като стигна до къщата, тя опря велосипеда до главната врата и влезе вътре. И там спря, привлечена от вида на старата детска количка на Нанчероу, превързана с ремък и класическа като ролс-ройс. Беше паркирана във външния коридор, за да изчака лошото време да отмине и Клементина да бъде изведена в градината за необходимия й чист въздух. Джудит разкопча дъждобрана си и го остави върху резбован дървен стол, от където той капеше върху плочите. После отиде и надникна в количката, за да зарадва очите си с чудесния вид на Клементина. Дълбоко заспала, с прасковено розови бузки и тъмна копринена косичка върху ленените волани на възглавничката. Беше омотана с шотландски шал, но някак си беше успяла да измъкне едната си ръчичка и дланта й като морска звезда с дебеличка китка на гривнички лежеше като предложение отворена нагоре върху малкото розово одеяло. Имаше нещо извън времето в спокойния й сън, недокоснат от ужасните събития, които бяха връхлетели или може би бяха на път да станат. Мина й през ума, че невинността е именно за всичко това. Тя докосна ръчичката на Клементина и усети сладкия аромат на бебе, съставен от чистота, вълна и пудра „Джонсън“. Просто да я гледа беше най-облекчаващото, най-успокояващото нещо, което беше правила от дни насам.
След известно време тя остави спящото бебе и продължи към вътрешния коридор. Къщата беше тиха, но на кръглата маса в подножието на стълбището имаше цветя и обичайната купчина писма със залепени марки, очакващи някой да ги изпрати. Тя почака малко и след като никой не се появи, тръгна по коридора към вратата на малката всекидневна. Тя беше отворена и в дъното до еркерния прозорец видя седналата зад бюрото си Даяна. Същото, което обикновено стоеше в голямата приемна, но сега беше пренесено тук, тъй като тя беше затворена поради войната.
Бюрото беше отрупано с обичайните писмени принадлежности, но Даяна беше оставила писалката и не правеше нищо, само гледаше през прозореца капките дъжд.
Джудит каза името й. Даяна се обърна и в първия момент прекрасните й очи останаха безизразни и нефокусирани. После се проясниха и я познаха.
— Джудит. — Тя протегна ръка. — Мила. Ти дойде. — Джудит влезе и затвори вратата зад себе си, бързо прекоси стаята и спря да прегърне и целуне Даяна. — Толкова е хубаво да те видя.
Тя изглеждаше слаба, бледа и непоносимо измъчена, но беше елегантна, хубаво облечена както винаги с плисирана ленена пола и небесносиня копринена блуза с подходяща кашмирена дълга жилетка, наметната върху раменете й. И както винаги с перли, обеци, червило, сенки на очите, парфюм. Джудит беше изпълнена с огромно възхищение, а също и признателност, защото ако беше намерила Даяна разчорлена, размъкната, зле облечена, всичко би изглеждало плашещо и безнадеждно като края на света. Но тя разбираше също и че видът на Даяна беше собствената й лична броня и че времето и трудът, които явно беше посветила на себе си, бяха личният й принос на кураж. Винаги е било радост да я гледаш. В името на семейството си, за двамата Нетълбед и Мери тя си оставаше същата. Поддържаща стандартите. Непроменяща вида си.