— … Мислех, че никога няма да дойдеш.
— О, Даяна, толкова съжалявам.
— Мила, не бива да казваш такива неща, иначе ще се пръсна на парчета. Просто трябва да говориш с мен обикновено. Какъв противен ден. С колело ли дойде? Сигурно си прогизнала. Седни малко да си побъбрим.
— Не ти ли преча?
— Да, пречиш ми, но искам да ми пречат. Да пиша писма никога не ми е било стихията, а толкова хора ми писаха, че просто трябва да опитам да им отговоря. Колко странно, винаги съм писала на хората, когато някой умре, защото така се прави. Добро възпитание. Никога не съм разбирала колко много значат те. Чета ги отново и отново, дори най-баналните съболезнования, и те ме изпълват с гордост и успокоение. И знаеш ли, необикновеното в тях е, че всички те казват по нещо различно за Едуард, сякаш дузина хора описват дванадесет различни Едуардовци. Някои пишат колко мил е бил или си спомнят някой забавен инцидент, или време, когато той е бил наистина замислен, или забавен, или просто съкрушително привлекателен. А Едгар получи най-трогателното писмо от командира му. Горкият човек, представяш ли си какво му е да пише на всички тези безутешни родители и да се чуди какво да им каже.
— Какво е казал за Едуард?
— Само колко добре се е справил във Франция и над Кент. И как никога не е губил хубавото си настроение, нито чувството си за хумор, и колко земният му екипаж го е обичал и уважавал. Казва, че накрая е бил страшно уморен, трябвало е да прави толкова много полети, но никога не е показвал умората си и не е губил куража си.
— Полковникът сигурно е оценил това.
— Да. Той пази писмото в портфейла си. Мисля, че ще стои там, докато е жив.
— Как е той?
— Разбит, отчаян. Но като всички ни се опитва да не го показва прекалено явно. Това е другото странно нещо. Атина и Едгар, и дори малката Лъвдей, са намерили някаква голяма вътрешна сила, която никой от нас не е подозирал. Атина има бебето си, разбира се. Толкова е сладко и толкова добричко. А Лъвдей просто ходи на работа в Лиджи малко по-рано всеки ден. Мисля, че в лицето на госпожа Мъдж намира голямо утешение. Предполагам, че да се показваш смел пред другите те прави смел и пред самия себе си. Непрекъснато мисля за Биди, когато Нед е бил убит. Колко е ужасно за нея да няма други деца, които да й помагат да се държи. Дори когато ти си до нея. Ти сигурно си спасила живота й.
— Биди изпрати бележка. Когато пожелаеш, ще дойде да те види, но не иска да се натрапва.
— Кажи й, че винаги може да дойде. Много бих искала да си поговорим. Мислиш ли, че Нед и Едуард са на някакво прекрасно място и се сприятеляват?
— Не знам, Даяна.
— Каква глупава мисъл. Току-що ми хрумна. — Тя обърна глава и отново погледна дъжда. — Когато ти дойде, се опитвах да си спомня нещо, което винаги четат на единадесети ноември, края на Първата световна война. Но не ме бива да помня стихове. — Тя замълча и после се обърна отново и се усмихна на Джудит.
— Беше нещо за оставането винаги млад. Не станал стар.
Джудит се сети веднага за какво говореше тя, но думите и техните асоциации бяха толкова емоционални, че не беше сигурна дали може да ги произнесе на глас, без да се срине.
За да спечели време, тя каза:
— Биниън. — Даяна сви вежди. — Лорънс Биниън. Той е бил придворен поет в края на световната война. Той го е написал.
— Какво е написал?
Тя замълча, защото голяма буца застана в гърлото й и знаеше, че няма да може да каже последните два реда.
Но дори Даяна да забеляза това, не го показа.
— Това казва всичко, нали? Колко чудесно, колко блестящо от страна на господин Биниън да долови зрънце утешение сред планина от отчаяние и после да напише стихотворение за това. — През пространството между тях очите им се срещнаха. Даяна каза съвсем меко: — Ти беше влюбена в Едуард, нали? Не, не се тревожи, че знам. Винаги знаех, гледах как става. Бедата беше, че е толкова млад. Млад по години и по сърце. Неотговорен. Малко ме беше страх за теб, но нищо не можех да направя. Не трябва да тъжиш за него, Джудит.